Корабът на страстите I (Пламен Трайков)

pencho22
offline

Posted by pencho22

on Feb 15, 2011

                   

 

                    ПСИХОДРАМАТИЧЕН РОМАН

 

Не спъвай процесите на твоята душа!

                                                                                                    Беинса Дуно

 

ЗАПОЧНИ  ОТ СТР. 5 !

 

 

Три месеца след самоубийството

 

ВЪН ОТ РАЯ, психодраматична сесия. Начало

 

ХЕНЗЕЛ: Странна е тази музика! С дъх на море…

ЕМА: Барток – струнен оркестър, перкусии и челеста.

ХЕНЗЕЛ: На Кораба сме, къде другаде, люлеем се, мачтите скърцат… Струпани сме край перилата и се взираме с надежда, но морето бучи… Дотегна ни тоя залив!

ЕМА: Може би оная далечна светлинка вещае отплаване? Виждаш ли я?

ХЕНЗЕЛ: Дали ако по-рано бях видяла предстоящия край на ДИКЕНС, бих го мразила толкова, ЕМА? Туй се питам напоследък. Смъртта е нелепа независимо дали си я извикал, или е дошла свише… ДИКЕНС живя хазартно, самоубийствено, видях го като проснат труп и го алармирах, а той се изсмя. Може да е скривал смущението си, а? Може да не е бил кофти човек? Чудя се… (пауза) Наричаше живота студен джаз…, дали не е бил прав?…(пауза) Дано светлинката не е мираж… Веднъж да вдигнем котва…

ГЛАС ОТ ПУБЛИКАТА: Нямай угризения, който не обича себе си, не обича никого, как да го предпазиш?

ГЛАС ОТ ПУБЛИКАТА: Видя го мъртъв? Да не си ясновидка? (Смях.)

ХЕНЗЕЛ: Не знам. Моля, не ме прекъсвайте, говоря с ЕМА. Може наистина да не е бил гадняр, в края на краищата колко са мъжете, които биха устояли на упорита съблазън, а акъла на МАГДАЛИНА все в гащите, очите й – нимфомански премрежени, устните - емблема на оралната перверзност… Наясно съм: постоянно незадоволеното животно между краката, сексуалната и психическата й извратеност идат от грозотата й – външна и вътрешна. При това е стара. Тъй че, ако се търси вина, не е у него, защото мъжете нищо не влагат, нали, за тях любовта е обикновена фрикция на половия орган… Плюс ядене, нали?…

ГЛАС ОТ ПУБЛИКАТА: Доста натуралистично! (Одобрителни възгласи.)

ХЕНЗЕЛ: Ама е така.

ЕМА: Днес МАГДА и ИОНА не са на Кораба, мила ХЕНЗЕЛ, някой ден заедно с тях ще обсъдим естетическите категории грозно и красиво, съгласна ли си? Знам, че не можеш да изпиташ задоволство от края на когото и да било, включително от тъжния край на ДИКЕНС, още повече, че ти изпрати и скъп за теб човек, надникна в отвъдното… и претърпя метаморфоза…

ХЕНЗЕЛ: Какво ли не претърпях. Искам да се махна, знаеш ли. Дълго се колебах, но почвам да мисля, че заминаването с ИОНА е шанс за мен? Да изчезна от тук, нищо да не ми напомня за разврат, страдание и мъртъвци! Ама и на Сатурн да забегна, едва ли ще се отърва от психическия баласт... Още избивам чивия… Жалко, че не останах в амнезията!… Ако трябва да съм честна, ЕМА, не асимилирам тези връхлитащи ме странности. Някой път да, карат ме да се усмихна, но друг път… не ме кефят. Като например нашепваната вероятност отново да съм с МАГДАЛИНА! Объркана съм. Знаеш ли - бих искала пак да съм като другите. Но не точно като тези хора.

ГЛАС ОТ ПУБЛИКАТА: Срамуваш се от нас, така ли?

ХЕНЗЕЛ: Не-не, извинете, че прозвуча така! Защото сме доведени тук от проблеми и… от бляна по синия океан… Химера, естествено… Ама ще се оправим… може би…

ГЛАС ОТ ПУБЛИКАТА: Действителен случай: Млада жена отива при учител-адепт да се жалва колко я е страх да не й лепнат етикета „луда” заради консултации с психиатър. Учителят й рекъл: „Не се безпокой, всички, които са вън от рая, са луди. Ако някой ти каже, че си луда, ти му отговори: И ти си като мен!”

ХЕНЗЕЛ: Моля ви, съвсем не исках да кажа, че… Опитвах да споделя с ЕМА, че тези мои необясними състояния ме правят неспокойна, вие нищо не знаете! Страх ме е да не се изморя. Не съм сигурна в себе си, разбираш ли, ЕМА, ти за съжаление, не си ми майка да си цял живот до мен!

ЕМА: Знам, с времето ще намериш отговор защо точно с теб се случи и тогава загадъчното няма да те плаши. Научи се да разпознаваш съдбата си, мила, вече си пълнолетна. Който се ръководи от интуицията си, той е затворен за шумовете на външния свят и сам напипва пътеката си.

ХЕНЗЕЛ: Досега не си ме лъгала, но макар и лекар, си човек, не си Господ нали. Само в Него не се съмнявам. Дано не ми се сърдиш.

ЕМА: Отнасяй се към себе си както Господ се отнася към теб – обичай се. Не изобличавай, нямай подозрителност и страх и ще видиш как всичко около теб неусетно ще се промени към добро.

ХЕНЗЕЛ: Добре звучи...

ЕМА: Мисля, че загряхме. Предлагам да почнем с размяна на ролите – ти да си МАГДАЛИНА, а ХЕНЗЕЛ да е представена от ПОМОЩЕН АЗ, съгласна?

ХЕНЗЕЛ: Добре, но спираме уредбата, предпочитам… жива музика и без думи! Аз на тимпаните, о кей?

ПОМОЩЕН АЗ КАТО ХЕНЗЕЛ: Аз ще свиря на металофона…

ЕМА: Нека не забравяме биоенергийното дишане. Първо ще се заредим с кислород и една тогава ще изпеем песента на гласните – за концентрация и повдигане на вибрациите. Ще акомпанирам на пианото. Музиката е съединителното звено между човешкия и ангелския свят… Започваме ли?

ГЛАС ОТ ПУБЛИКАТА: Готови сме!

 

стр.5

І. Относно ЗАБРАНЕНИЯ ПЛОД

 

                                                                                                                Ало, психиатрията!

                                                                                                                Бързо! Тук на един му

                                                                                                                стана добре!

                                                                                                                                Анонимен сигнал

Това, уважаема, е една психарска история, финалът на която избухна неотдавна със сцена на егоистично задоволяване на половия нагон. Въздържам се да започна с описания на генитални изживявания, макар че, мен ако питаш, си струва, защото те по своята същност бяха следствие на рядко срещано по своята безскрупулност изнасилване от страна на така наречения нежен пол! Обещавам да ти пусна тоя словесен клип, но преди това бих се ограничил с констатацията, че разривът, следствие на това изпъстрено с неприлични думи, опипване и телесни тръпки деяние, бе логичен, ала колкото и да е парадоксално, бе пожелан и предизвикан, именно, от насилника, който на всичко отгоре смяташе, че между двама им е имало връзка. Ако в теб мъждука нещо сантиментално, недей се коси, защото финалът на историята и последвалият разрив се оказа едноактова (и в единия, и в другия смисъл) пиеса, представляваща по-скоро прелюдия към нова интрига. Но ако на пуританското в теб всичко това му дойде в повече, приеми версията на единия от партньорите, според когото съвкуплението по принцип не е животинско (“по принцип” – как ти звучи?), в случай че физическата възбуда е резултат на душевната, следователно телесните страсти са деликатен начин за поддържане на мирогледното равновесие, което, в противовес на негативизма и отчаянието, стимулира духовното – сиреч, когато един секс има възвишени цели, той е антипод на разврата... Бла-бла.

Колкото до другата страна в горепосочената изчанчена история, с чиста съвест мога да отбележа: беше по-дистанцирана от подобни еквилибристики, защото се имаше за епикуреец, извличащ единствено и само удоволствието от мига и мислеше, че, подобно на паяк, нарцистично се храни от емоционалните и телесни тръпки на своята жертва, оплетена в еротичната му паяжина. Тази страна имаше съзнанието, че диктува правилата на играта, че е готова на петинг и в по-широк смисъл...

Докато ролите не бяха разменени...

Що се отнася до взаимоотношенията с третия компонент на триъгълника, госпожо, уверен съм в погрешните ти преценки и заключения – следствие от рутинно предубеждение. Като слон съм злопаметен, но само в бизнеса си. По-скоро съжалявах тоя рогоносец. Защото колкото и навремето да се давеше с атоталитарна риторика (той поначало си е кух теоретик), на него хич не му и мина през акъла, че уравниловката бе рай, именно, за неудачниците и вместо да рипаше по митинги, какъвто бе и болнав, трябваше да бленува по изгубения рай... Сега, когато политическите страсти на прехода вече са отшумели, дано го е осъзнал. Мъничко съжалявах и нея за орисията й, но само мъничко. Наскоро, не помня по какъв повод, се сетих за младежките си фантазии в далечната мезозойска ера, когато халюцинирах въздушни замъци, обитавани от мен и нея в качеството й на моя съпруга. И изпитах неочаквано задоволство по простата причина, че ако този досаден сценарий се бе осъществил, повестта не би била хумористично еротична (не предвидих мистично-криминалния привкус), а отблъскващо прозаична и следователно – отдавна да е хвръкнала в небитието. Дето се казва, като губиш, не знаеш какво печелиш. Към днешна дата си давах сметка, че колкото и да бе евтин тоя забранен плод, не исках да се отказвам от него (да не се лишавам доброволно от каквото и да било бе станало моя втора природа). И докато гадаех за истинската причина за театрото, което тя ми изигра в боксониерата след последното ни чукане, поколебах се дали да не намина у тях и лично да проверя има ли някаква реална промяна в семейния им ландшафт, или е била плоска провинциална куртоазия от типа „За каква ме мислиш, не съм от тях, как’ Сийке!”. Но нещо ме възпираше и нито се обаждах, нито отивах у тях. И слава богу, защото ако вярвах на досегашната периодика на сношенията ни, всеки момент трябваше да очаквам вагиналното глождене автоматично, със затворени сомнамбулни очи, да я доведе в любовната ни квартира със снети и сгънати в чантичката прашки. Знаех, че вече съжалява за така лекомислено обявената сексуална диета, несъизмерима с волевия й стоицизъм – изпитание от този тип не беше препоръчително за жена с трептящо чувствителни органи за възпроизводство като нейните. И не се излъгах. Е, тя нямаше да е тя, ако елементът на изненадата изобщо липсваше - в очакваното обаждане все пак имаше и нещо неочаквано – позвъня на мобилния в тъмни зори. Нея нощ спях с як махмурлук и не зная дали преценката ми е била правилна, но гласът й отново ми се стори тревожен. Ако не се лъжа, поисках от нея да ми отговори трябва ли непременно винаги да се прави на тревожна, когато й се е язди та две не вижда? Препоръчах й да се държи естествено с мен, защото една еротоманка би била най-добре разбрана именно от сексист. Тя кресна, нарече ме Дан Колов, държал съм се дибидюс като герой от вицовете за дебеловратите, но това изглежда не й стигна, та изплю обръщението “господин Доцент”(!), след което, вече изпуснала парата, кротко се поинтересува дали не познавам някой добър лекар (това била истинската причина за обаждането), който да й препоръчам, ставало дума за девойката, било сериозно. Напрягах се да вникна в думите й, едва се ориентирах. Както казах, бях сигурен в прозрачния претекст на обаждането й, зад който се криеха неприлични помисли на сегрегация към гащите ни, но това, че на края взе да заеква, ме накара да се замисля - и друг път бе пелтечила, но само щом истински се панираше. И точно тук, уважаема, в пристъп на пиянско остроумие (наистина не бях изтрезнял) й дадох твоя телефон. Знаех, че няма намерение да се обажда на когото и да било доктор и че много скоро ще кацне у нас, за да изпее плиткото си съчинение като увертюра към екстаза на таза. Ако пък наистина й хрумнеше да ти позвъни, бях с чиста съвест в убеждението си относно необходимостта това семейство да се диспансеризира групово при теб. След което, уважаема, забравих за случката. За да мине почти нов месец от тогава – време без вест, без кост от нея, освен новината, че девойката ще ти става пациент.

Известно ми е, че лудостта е заразна, но не го свързвах с нейната персона, смятах я за силна и че по тази причина няма да допусне в себе си неговия бацил. Изглежда не бях се ориентирал добре, ала защо да крия - не намирах за нужно да отделям време за мисловни абстракции относно тандема ни. Знаех само, че връзката ни е лежерна и това бе достатъчно. Не се срещахме често и не винаги сваляхме гащите (пиехме по един коктейл в любимата й виенска сладкарница на “Московска“ или в аперитив “България” на “Руски”, а гащите сваляхме веднъж-дваж месечно в боксониерата ми на “Белите брези”). Мисля, че една натрапчивост би унищожила всичко, но учудващото беше, че и тя го възприемаше по тоя начин. Инак едва ли би продължило. Понякога звънкаше тя, други път – аз, нямаше водещ и ако не бях в странство, виждахме се. Срещите ни в боксониерата винаги ме забавляваха - тя неизменно се явяваше с едни тревожни очи (силно гримирани), с трепкащи устни, които безгласно питаха: „Сигурен ли си, че трябваше да дойда?” Комай очаквах тези срещи, именно, заради смутената й недосегаемост, заради нейната двойственост: стъпила на високи токове, бе винаги издокарана като за виенски благотворителен бал - лайфстайл, литературен език, правилен словоред, официален и делови тон, света вода ненапита! И точно в това бе тръпката - в представата как разголвам до беззащитност и обладавам Нейно височество целомъдрието, вече знаейки слабостта й да слуша мърсотии непосредствено преди, по време на проникване фалоса под вулвата и постъпателно възвратните движения на съвкуплението (възбуждаше се не от тези глаголи, съществителни и наречия, а от непристойните им словесни еквиваленти!)... И винаги се сещах за вица за заека и видрата, която заекът наричал тидра, понеже не говорел на “ви” с животните, които е чукал (веднъж й го казах, но както и очаквах, не го оцени). Като си тръгнеше, очите и устните отново трепкаха гузно: Трябваше ли да го правим? Не потвърждавах, нито отричах, само я наблюдавах как отново навлича маската на студена и недостъпна, презираща плебса аристократка. (Би била върла перверзница и сноб, ако причисляваше към простащината и секса.) Както и да е. Водехме еднообразни диалози, когато се връщах от някое мое пътуване, разправях й туристически впечатления, инак разменяхме хапливи остроумия или някой смешен случай от деня. Знаех, че не понася джаза, но садистично й описвах всеки джем-сешън с мое присъствие. (Веднъж, бъзвайки нескриваната й джаз досада, й разправих как съм се запознал с Умберто Еко при гостуването му в София, където той медитира в джаза на Мира Кацарова в клуб “Чек пойнт Чарли”. Последва блондински отговор: харесвала го, но само като белетрист!?) В интерес на истината тя нямаше особено чувство за хумор, даже никакво, но влизаше в заядливия ми стил и хич не ми цепеше басма: аз я провокирах с вицове за блондинки, с нейната джаз инвалидност, а тя мен – с вицове за новобогаташи (беше ме нарекла Двуликия Янус, мятащ се между доцент Дик Колев и Дан Колов), с импотентния ми интерес към художествената литература (би ли отгатнала приоритета й към потентностите?), наричаше снобски навика ми да пуша скъпи пури (забраняваше ми ги, пушекът бил бич за мигрената й), иронизираше страстта ми към мощните мотоциклети... Веднъж, като си спомняше студентските турнета със състава за народни танци към някакво читалище, аз я подканих да ми тропне едно голо хорце, в отговор на което тя ме клъвна немедлено – само ако и аз съм се хванел гол до нея, “господин Пенис Друсос, пардон – Денис Русос!” Представата за моите друсащи се телеса, дошла от нейната уста, ми хареса и тогава, именно, осъзнах, че пред нея истински забравях килограмите си, докато пред другите просто не ми пукаше, защото им плащах… Дума не отваряше за благоверния си, а аз и не питах (само веднъж подметна, че не вземала на сериозно „бълнуванията” му за емигриране в Латинска Америка). Чат-пат ми разправяше за домашния им мацаран Жоро, а аз – за дебелия като мен Сан Бернар на име Одзеки (в превод от японски Голям шампион в турнирите по сумо), пазещ двора на къщата ми в Бояна (където тя не дойде нито веднъж)... Тайно се забавлявах с напъна й да изглежда делова, да си предава важност със смешната си счетоводна фирмичка, ала с доза учудване се питах докога ли интересът й към евентуален бизнес с моите фирми ще е нулев?

Никога не уточнявахме следваща среща и понякога си мислех, че такава няма да има. Но вече година – още имаше. Въпреки гордостта си, тя очевидно устискваше не повече от три-четири седмици без тези смешни движения... Но за всичките ни месеци тя само два пъти се нави да я повозя на мотора, фучах шеметно, тя пищеше отзад (от кеф или страх?), но явно се пълнеше с адреналин, защото след това ми се отдаваше без задръжки... (От години градя имидж на джипов фен, как не показвам нос от блиндираните стъкла - сещаш се, превантивни послания, - но никой не знае, че като ме засърби крастата, нахлузвам инкогнито шлем, маскиран на рокер и яхам магистралата до пълно начесване.)

Като на всеки психотерапевт, сигурно ти се драйфа от психарски истории, уважаема. Все едно да шашнеш гинеколог с вагинални приказки, нали. Може би пишейки ти, сам се подлагам на своего рода терапия, от която според теб имам нужда, ако е така, с един куршум - два заека. Защото, захващайки се с тях, вече ти единствена можеш да ми дадеш персонална и достоверна информация за тези хора. Бъди откровена, интересуват ме някои факти от последния месец и по-точно за девойката, в смисъл, има ли блъфиране около нейното състояние, имам ли основание да смятам цялата история за сапунка и прочее. Искам да знам истината, от твоя гледна точка, разбира се, и за нея – в смисъл доколко достоверно е нейното психясване, свързано ли е с мен по някакъв начин, или домочадието просто й е натежало, което е по-вероятното (ужас, изписали законния й от болницата!). Предвид достъпа ми до коша с мръсното им бельо, те моля да не ми спестяваш подробностите в проява на щадяща деликатност, знаеш, че отдавна съм изхвърлен от пансиона за благородни девици, затова ако обичаш, остави на мен да преценя кое е важно и кое не. Знаеш също така, че не съм стиснат, тъй че таксувай “неприкосновеното” им от твоя гледна точка досие по най-високите ти тарифи за консултация. Пазя данните от твоята лекарска биография още от времето, когато се наложи и аз да взема някой и друг сеанс при теб, та още от тогава знам, че си от стара коза терапевт, в смисъл, че си вадиш хляба все с подобни заплетени и извратени истории, тъй че дано не гримасничиш дето ти натресах тоя случай. Имаш електронния ми адрес.

Р. S. Ти непрестанно ме коригираш, твърдиш, че отдавна вече не си психиатър, а холистик, но за мен като профан това е въпрос на термини и дали ще наречеш прикачените (откачените) файлове, които разменяме, психотерапевтични или холистични ми е все тая. Едно време на това общуване му се викаше епистоларно, но не мисли, че съм старомоден, уважаема, нали бъбрим в чата и скайпа. Както и да е. Що се отнася до обръщението ми, мога да ти викам както предпочиташ. Включително и д-р Елисеева, ако щеш. Но преди като се срещахме на живо се кодошехме: “господин Дик, госпожо Док”, нали помниш, ти май имаше чувство за хумор. Знаеш, че не ми дреме, вкл. за животеца ми, камо ли за обръщението “господин Доцент”, ама него бих искал да огранича само за хората от определени среди, към които ти (радвай се) не принадлежиш. О кей, госпожо Док?

Р. S. Ако прецениш, че те имат нужда от по-сериозна помощ, окажи им я без колебание, аз ще поема разноските, но си трай, измисли нещо от сорта, че, примерно, Обединени холандски фондации са ти пуснали гювеч по проект... Окей, госпожо Док? Дай им роли в твойта трупа за психотеатър (нали тъй се казваше?), дори в психоопера ако трябва, ти ги разбираш повече тия работи...

Р. S. Апропо, замисляла ли си се защо като феникс отново се възражда черно-бялата фотография? Не смяташ ли, че сред абсурда, в който щъпуркаме, шарен, шумен и досаден като телевизионни реклами, друг хумор, освен черния, няма? Да не си загубила своя, госпожо Док? Впрочем, що не ти направя още едно признание? Преди, по време на сеансите ти с мен, си мислех, че си от някаква изчезваща порода! Как, по дяволите, имаш сили да гледаш така и да се усмихваш по този начин на сульо и пульо, дошъл да ти се жалва? Ставаше ми едно хубаво, хубаво!... Театрални кръжоци за хахо мушмуроци - изумително! Вече съм наясно с отговора: ако ти липсва онова особено излъчване, печелещо доверие, не би била добър психорежисьор, нали? Всеки с професионалния си трик.

Р. S. Снощи видях и чух на живо “Ърт уинд енд файър експириънс” в зала 1 на НДК. Адски ме изкефиха дъртите копелдаци, няма остаряване пустият Ал Маккей, егаси китарата! Дойде ми като мехлем след загубената сума на покер. Може и да не си фен на тая музика, но дрънкаш на пиано и ще разбереш за какво иде реч.

 

ЛАФ В МРЕЖАТА, (не)терапевтичен диалог

 

“На лошите, както знаеш, госпожо Док, не им пука. На съветските военни филми бях от фашистите. Тъй че, вярвай, моите лафове в мрежата с теб, макар и разбъркани във времето, са тет-а-тет. Дали ще ги вземеш за психотерапевтични сеанси, или като етюди от твоя психарски театър, все ми е тая.”

Психо явно ти харесва като фонетика – от „Психо” на Хичкок?, затова пояснявам: точното име на метода на Джейкъб и Джоузеф Морено е психодрама, музикална психодрама - без емоционални окраски. Добре, щом си нацист, как те приеха в БКП навремето?”

“Не ме и питаха. Битува схващането, че дебелите по начало са от добрите, дрън-дрън. Като се заяждам с Русата Марта, тя си мисли, че остроумнича. Като обсипвам сганта с епитети, Русата Матка го отдава на ексцентричност... Що ли не вляза в сатанинска секта?”

“Като световен скитник как не са те оплели в мрежите си, поклоннико на Шопенхауер?”

“Да казваш истината, не значи, че си някакъв поклонник. Не мислиш ли, че нещата трябва да се казват?”

“Зависи с каква цел и как.”

Е, да. Например Марта я щадя. Не мисля, че ще го понесе, ако й кажа, че цялото им семейство, включително и Юлето (пардон – Юлиана-Роса!) е изкелефенчено, че трябва да сменят табелата на вратата – вместо Тихомирови, Психомирови. Жена ми смята, че му завиждам и затова си дрънкам. На импотентния Косьо, хе-хе. Дюлгерският ми (изразът е неин) бизнесаршин бил неуместен, били сме антиподи – аз дебел и циничен, ухилен като пача чревоугодник, а Косьо – строен и поетичен идеалист, творец с романтично излъчване, младият Вертер едва ли не. Тц-тц...”

“Да се казва истината – да. Но без изобличаване, без съдене, а добронамерено, с презумпцията да помогнеш. Не забравяй, че и ти, макар и за малко, ми беше пациент.”

“Не е нужно да си луд в България, за да правиш бизнес, ама помага. Бих го рекъл и другояче: ако не си в 5 на въртележките, забрави и идеята за бизнес. В тая работа колкото повече си тралала, толкоз по-добре. Ти помниш защо дойдох при теб навремето – нямаше нищо екзистенциално - бях ял кютек (белегът ми е оттогава), а аз съм хомо сапиенс, за разлика от Тихомирови...”

“Апропо, ще ти пращам информация за Тихомирови не за пари, а като подготовка и на твоето качване на Кораба. Би било хубаво да си заедно с тях на Кораба, човек се повлиява трайно, ако терапията обхване социалния и културовия му атом (термин на Морено), а вие сте заедно. Не си ли помислял, че интригата ти (така да го наречем) с Тихомирови, заедно с пристрастието ти към хазарта, е по-маловажно от порция бой? Не отхвърляй на примависта предложението ми, помисли!”

“Та да секне адреналинът ми, така ли? Кой се отказва доброволно от густото, госпожо Док? И ако за големия адреналин от покера си плащам, то малките дози от обятията на Марта са гратис. Проблемчетата са част от тоя адреналин - ако перифразираме товарищ Джугашвили, есть женщина, есть проблемы, но когато са две и то красиви - воглаве с тая малка женичка Юлето – гордиевият възел е задължителен. Знаеш ли последното ми откритие? Ще паднеш - Марта го ревнува! Тя, дето по един филигранен начин му туря рогата! Нищо чудно, госпожо Док, забавлявайки се с мен, тя да му отмъщава за нещо си или събужда заспалия му интерес!?”

“Не мислиш ли, че е увлечена по теб? Една жена не допуска интимно мъж току тъй...”

“Може да е от комплексите, с нейните 155 см бъкат. Доземяк, би рекла баба ми, а дядо би подметнал: голяма жена за парад, малка – за креват! (И щеше да е право старото коце!) Лолитка, дупето й колкото две юмручета, никаква талия, малки праскови (изчезват щом легне по гръб, за компенсация отгоре им стърчат яки кюстендилски хрущялки)! И на 38 е тийнейджърката, натуралната блондинка от абитуриентския ни бал! Главата й, обаче, определено става за корица на женско списание – лъвска грива, чипо носле, кожа млечице, но устата, каква уста, госпожо Док! Голяма и смахната! Когато навремето я зърнах в училището, прималях, честно! Устните, ъгълчетата при разговор образуваха невероятни гънки, придаващи й одухотвореност! Марта просто жестикулираше с устните на фона на белите зъбки, жестикулираше с веждите и големите сиви очи, с накланянето на главата, с което, сещаш се, ме манипулираше - не можех да не си падна зверски, госпожо Док, нямах пукнато неизвинено!”

“Хм. Били сте като млади елени с Косьо, конкуриращи се за една кошута?”

“Той не даваше вид, че я иска, това е най-гадното. Веднъж в класа, някакъв хапльо я нарече бюсттабанлия и незабавно му треснах кроше. После се млатихме и зад даскалото. Тогава тя почна да ме гледа по-особено, още повече след оная обща изложба на мои и Косьови платна във фоайето на даскалото (единствени ние в гимназията рисувахме и всички ни викаха Гогетата - Ван Гог и Гоген!), сред които рискувах да изложа и неин портрет – двусмислица от ангелски очи и порочни устни, уви, без да ми е позирала. Всички в класа го харесаха (апропо, тоя портрет остана най-добрата работа в кратката ми художническа кариера), четкаха ме и даскалите. Единствен Косьо подметна, че съм бил пазарувал от Леонардо, усмихвала му се Джокондата, което вместо да попречи, събуди интереса на цялата гимназия! Така или иначе говореше се за тая картина и аз реших, че Марта ми е в кърпа вързана. Добих кураж, свирих на китара, пеех на купоните, на които ходехме и тримата, измислих парче за нея... В отговор на което тя най-вероломно кацна при него - най-добрия ми приятел! Шерше ла фам първи път...”

“Човек никога не знае, нали?”

“Да, тогава, госпожо Док, и през ума не ми мина, че след години моята Мона Лиза ще тренира езда и ще препуска съвършено гола из еротичните прерии, цвилейки сластно не върху оня влюбен жребец, какъвто бях, а върху един циничен и присмехулен дебел катър... Парадоксът бе, че аз подуших за ревността на тая красива жена към благоверния й не кога да е, а вече паднал в капана на сладострастието й. Шерше ла фам втори път...”

“Имаш ли нова песен за нея?”

“Смешки, госпожо Док. Китарата ми бере прах от абитуриентския, пея само в банята. И не за Марта. Ако сега напиша песен за нея, трябва да я дам на „Хиподил”, да е забранена до 12 г. Но музиката си остана голямата ми любов, госпожо Док, и в частност - джазът. Като консуматор. Аз въобще съм си консуматор. Снощи не ходих никъде, останах сам и мастурбирах. Душевно. Със Стен Гец и Жобим. Ако има рай в джаза, госпожо Док, той е в тандема им! Мисля, че саксът на Гец, вокалът, пианото и китарата на Жобим ги вдига до реквиема на Моцарт – класика и нова дефиниция на стиловете боса нова и самба! Беше гореща тропична нощ, която прие в обятията си студения прагматичен Север.”

 

ІІ. Относно МЕЧТАТЕЛКАТА

                                                                                                Леонардо, ако знаеха какви сме,

                                                                                                щяха да разгадаят усмивката ми!

                                                                                                                                                                Мона Лиза

От време навреме в Интернет лъсват уж случайно и уж недобронамерено пуснати креватни клипове на холивудски, а и на наши попфолк и пр. знаменитости, вдига се малко шум и… нищо, овен, че постигат целта си - свежа реклама. Според Съмърсет Моъм обаче сексуалният живот на всеки човек би потресъл света, ако бъде показан пред публика. Класик, някога може и така да е било. Днес, в контекста на акселерацията, скритата ми „камера” с Марта е само със знак „12”. Не вярвам да бъдеш потресена, госпожо Док, секс като секс, по-скоро се надявам да помогне на лечението им – навярно за диагнозата ти важни ще са съпътстващите орнаменти. Казвам го по повод предстоящите ти сеанси с тях!

Ето го обещания словесен клип.

Бива си ме, госпожо Док, защото надуших първите признаци на лудостта на тази малка сексуална палавница, още преди изкрейзването на Юлиана. Признаците нахлуха заедно с нея в любовното ни гнезденце през един топъл октомврийски следобед, когато, току-що върнал се от Индия, вече бях глътнал синята таблетката и я посрещнах с виц, който да укроти безмълвно трепкащата й уста в стил “Сигурен ли си, че трябваше да дойда?” Вицът бе следният:

- Влиза една блондинка в библиотека и пита: “Може ли един чийсбургер?” “Но моля ви, това е библиотека!”. Тогава блондинката прошепнала: “Може ли един чийсбургер?”

След което си дадох сметка, че всъщност Марта пристигна без трепкащия въпрос. За разлика от друг път тя не отметна косите си с оня джазов жест, придаващ й женственост, жест, съдържащ риторичния въпрос: “Харесваш ли ме?”... Не отвори да проветри, както обикновено. Вместо да седне на леглото и да метне чантата си на стола, тя стори тъкмо обратното. Забелязах новата й прическа – десетки тънки и подвижни като змии руси плитчици – същински Руд Гулит! - които, както ми се стори, хем я правеха по-секси, хем лъхаше тийнейджърски. Но докато я сканирах учудено (бе в елегантен тъмносин костюм – сако с къса поличка, кокетна светла блузка и неизменните високи токове), тя издаде горната си устна напред и ъгълчетата й трепнаха по друг начин. Нямаше вид на човек, който се кани да каже анекдот - едва ли би звучала по-обезсърчено, ако бидейки следствена, признаваше вината си пред следовател. Каза: “Две блондинки обсъждат теорията на елементарните частици. Изведнъж едната казва: Ш-ш-ш-т! Идва новобогаташ! Да говорим за козметика!” Не ме погледна на финала, само устните й за миг изкуствено се разтегнаха.

Изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, внезапно си дадох сметка, че тази малоформатна женичка в действителност едва ли имаше заслуга за въздействието на голямата си уста, в играта на тези устни дори нямаше кокетство, различните ъгли, чупки и фунийки се получаваха механично - подобно на тик. Тези магнетични устни май бяха едни сластни инструменти и нищо повече.

При сядане тя винаги придърпваше обичайния си минижуп, но този път не го направи, дори не притисна колене и гащичките й белнаха. Изглеждаше неконцентрирана, високите токове на обувките бяха килнати странично. Не бях я виждал такава, но прасковите с черешите фрапантно изпъкваха през памучната блузка и гащичките продължаваха да светят, което прогони въпросите и аз, предвкусвайки същественото, продължих настъпателно:

- Опитвала ли си да поумнееш, Лиза? – рекох. - Мога да ти помогна, ще купя квалитетна черна боя за коса. Но ще бъдеш с изкуствен интелект...

Тя отвърна вяло, без никакъв живец:

- Адам попитал Господ: „Защо си направил Ева толкова хубава?” „За да я харесваш!” „А защо си я направил блондинка?” „Ако е много умна, няма да намери нищо привлекателно в теб!”

Ъгълчетата на устните й отново трепнаха колебливо. После ме попита с детска невинност:

- Знаеш ли колко са вицовете за блондинки?

- Колкото блондинките - хиляди.

- Не – съсредоточени в мене, едрите й очи се разшириха. Придърпа полата си и притисна колене, тялото й се скова, устата - също. Изведнъж неприятно чувство се прокрадна в мен, бях на път да помисля, че колкото и умело да го е криела, вицовете, с които винаги я засипвах, през цялото време са я обиждали.

- По-малко ли са? – попитах.

- Не. Няма нито един – рече и отново се вторачи в мен. Сетне поясни:

- Всичко е истина.

- Да – рекох, пропускайки нещото, което ми се изплъзваше. – Но пък брюнетките са адски зле в секса. Знаеш ли каква е приликата между блондинката и костенурката? И двете като ги обърнеш по гръб, спукана им е... работата.

Марта ме изгледа все така съсредоточено, след което отбеляза някак безизразно:

- Жоро умря, шишко.

- Кой е умрял?

- Жоро – тя присви очи укоризнено.

- Жоро ли?

- Да.

- Котката?

- Да, знаеш кой е Жоро! – долових нотка раздразнение.

Нещо отново ми подсказа, че не се ориентирам добре, което ми помогна да овладея напиращия смях.

- Болен ли беше?

- Не, падна от перваза на прозореца. – Марта замълча, после додаде: - По моя вина.

- Как по твоя...

Тук Марта неочаквано закри с шепи лицето си и зарида. Змийското котило се свлече надолу и скри лицето й. Гласът й бе приглушен и дрезгав, тялото й се затресе в конвулсии и гащичките й отново се показаха, но този път не видях нищо изкусително в тях. Отидох при нея, вдигах я като дете и я поставих на коленете си. Опряла глава на гърдите ми, тя се впи в мен и зарида по-силно като хлипаше: “Аз съм виновна, аз съм виновна - тъпа блондинка!”...

Опитах се да я утеша, галех косата й като на дете и повтарях: “Недей, защо се виниш, било е случайност, недей!...” Любезностите ми сякаш имаха обратен ефект, изпаднала в някакво изстъпление и все така впита в мен, тя продължаваше да мокри ризата ми на фона на едно дрезгаво и насечено “Ъ-ъ-ъ-ъ...” Опасявах се от ескалацията на тези емоции в истерия, затова освен погалването по косата и потупването по задника (бях чел, че успокоява), подрусвах я и с коленете си като същинско бебе. Ала нe млъкваше и аз реших, че ще е по-добре да изчакам стихването на емоционалния гейзер от само себе си. Когато в края на краищата наистина стихна, се случи неочакваното.

Марта отдели главата си от ризата ми, по която освен сълзи навярно имаше и немалко сополи, погледна ме с все още премрежените си сиви очи и стана. Намери в чантата си книжни кърпички, изсекна се шумно, сетне седна на леглото, извади огледало и старателно подсуши очите си, провери грима. Сетне поогледа косата си, пипна я с жест, свидетелстващ самоодобрение. Едва тогава отправи взор към мен – фиксира ме близо минута, сякаш едва сега ме забелязваше и й трябваше време да ме разгледа. Когато привърши с проучването, стана, нагласи се отново на коленете ми, обгърна шията ми с ръце и някак между другото каза:

- Нашата връзка беше до тук, Дик. Ако въобще е било връзка.

Това “Дик” не ми хареса.

- Жалко, че тая сутрин не съм бил у вас – рекох.

- Защо - все още омърлушено се осведоми тя.

- Ами да ти видя дупето.

- Ти... винаги ли... - сне ръце и изсумтя.

- Виждал съм го всякак. Но вирнато сутрин – не съм. Станала си с него нагоре, нали? Сигур е адски секси, ако спиш без гащи – обясних. - Обидил ли съм те с нещо?

- Не си. Напротив, като за плътска връзка… винаги си бил ужасно мил – тя отново кръстоса ръце зад врата ми. Изведнъж добих чувството, че ме гледа гальовно, да не кажа любовно, което ми дойде малко в повече.

- Какъв сладкодумец… - сякаш замечтано въздъхна тя. - Да ми видел д-то сутрин, виж го ти!

Все така обвила шията ми с ръце, горната й устна притискаше долната в една от пленителните си усмивки.

- Да не би да е заради... вицовете за перхидрола? Ако е така, извинявай, не допусках, че...

Марта извърна глава с кикот и змиите й ме шибнаха по бузата.

- Не, шишко, не е това.

- Лиза, що се бъзикаш с мен?

Голямата й уста се разтегна в усмивка, показвайки за миг равните й зъби, но скоро ъгълчетата й образуваха чупка, която придаде на лицето й двусмислен лисичи израз – Джоконда парекселанс! Това изражение, съчетано с все така изучаващия й поглед, продължи, както ми се стори, доста. Накрая, без да сменя лукавия си израз, тя бавно произнесе:

- Колкото до вицовете, шишко, те съдържат много истина. Аз съм типичната блондинка, каквото и да значи – при тези думи Марта ме погали и остави хладната си длан върху едва забележимия белег на бузата ми. – А едно от нещата, на които блондинката отговаря, е, че не е особено запета. – Тя се усмихна отново:- Знаеш ли какво е зепета? Запъната.

Пак се усмихна. Не съм мнителен, но ако не я познавах, щях да съм сигурен, че усмивката й стана подигравателна. Нейното преображение ме караше да съм нащрек. Беше ме наричала какъв ли не, но в думите й не бях забелязал подигравка.

- Каква игра играеш, Лиза? Хайде, изплюй камъчето...

- Добре де – рече тя и стана. – Ела тук.

- Къде?

- Тук – рече неопределено и като ме хвана за ръката, ме изтегли от стола. Заразкопчава ризата ми.

- Чакай, ти... какво такова…, а? – промърморих, но изведнъж реших, че вместо да искам обяснения, по-добре да я оставех да й видя акъла. Не очаквах да е върха на сладоледа.

- Позна. Такова, да... – смутолеви тя някак гузно свела очи, докато пръстите й шареха по копчетата. Когато накрая захвърли ризата ми на пода, зае се с колана на панталона ми и добави едва чуто - Такова, да, шишко..., такова… Ако бях осъмнала при теб... и бях станала с д-то нагоре..., какво щеше да видиш?... Не разбрах...

Наблюдавах я учудено, а тя не спираше:.

- И какво щеше да направиш, ако бях без... А? Хайде, само малко... да ме... успокоиш... Харесваш ли… прическата ми? Говори ми както… умееш – зашептя. – Да изпревариш мигрената! Пипни ме нежно, както… знаеш…, целуни ме… Ще ми направиш... тая малка услуга, Шишко?…

Когато панталонът ми се свлече, напълно се уверих, че съм бил прав – лакърдиите й не бяха нищо повече от една игра, с която целеше да хвърли нов камък в блатото, знаейки моето отношение към рутинността по принцип. Но явно се престараваше, защото всичките тези въпроси и отговорчета като че ли не ми се отразиха добре, тя само дето не заръси мърсотийки вместо мен.

- Пуделче – рекох загрижено. – Май се получи засечка... Имах тежък ден и... малкият Дик...

Погледна ме с ъгъла на очите си, в които за миг съзрях змийско кълбо от срамежливост, лъстивост и решителност. Взе дланта ми, пъхна я под блузката си и като я постави върху цицката си, притисна се в мен. Усетих как другата й ръка се озовава там, усетих хладните й пръсти – нежни и нахални. Заломоти с несвързан шепот: “Моля те, шишко, докосни ме и ти… Не ми отказвай... Така, да… Да-а! Ето, и малкият Дик... иска... И той, и той! Да-а!... Виж го ти… хулигана!...” След което моето съгласие изглежда стана излишно. Леко, но настъпателно бях заизбутван назад, докато изгубих опора и се стоварих по гръб на кревата… Докато изуваше прашки и блузка и бавно се покачваше върху ми, от срамежливостта й не бе останал и помен…

Не беше оригинален начинът, по който си поиска, да. Но с последвалата вакханска ламбада го изкупи. Беше от оня вид изживяване, което сетне ти държи такава влага, че в следващите дни те кара да го възпроизвеждаш в мислите си, от което се усещаш готов като каруцар... Заслужаваше да й простя предисловията – блондинка.

Когато се върна от банята, Марта не посегна към разпилените си по пода аксесоари, а се изправи насред стаята и застина – гола, същинска антична Венера, ако не бе такъв миньон. Вече имаше друго излъчване – на сит хищник, гласът й бе станал нюансиран, което винаги я правеше дълбокомислена. Тоя път липсваше въпросът дали е трябвало. Интимностите й ми пречеха да вникна в думите й, гледах неепилираната светло кестенява корона, увенчаваща бедрата й, галех с поглед гладката й кожа и се мъчех да отговоря на въпроса кои са по учудени: сивите очи или кафявите по-долу. Кой знае защо си казах, че безсрамието й граничи с невинността и се запитах дали изнасилените зад маската на оскърблението не крият задоволената си мечта?… В тоя миг бях сигурен – Марта бе мечтателка с внезапно излязъл от контрол копнеж! И се сетих за вица: Жена се прибира късно и се оплаква на мъжа си: „Изнасилиха ме!” Той отвръща: „Иди изяж един лимон!” „Защо лимон?” „Не мога да гледам доволната ти физиономия!”…

Усмихнах се, но се сетих как веднъж Марта ме улови, че не я слушам и ме окачестви на съпруг. Съсредоточих се, но тя млъкна и не ми оставаше нищо друго, освен да присъствам на тоалета й, наблюдавайки я как се навежда гърбом в прекрасен за мъжкото око ракурс, за да вземе от пода къси чорапки, как сяда на стола срещу мен и вдига последователно крака, за да ги обуе (меденката на Шарън Стоун ряпа да яде), как отново става и отново се навежда по същия начин, за да вземе от пода прашките си, как ги надява с леко приклякане, как усмирява игривите прасенца в чувал... За да не й дам шанс да прочете в очите ми насладата от зрелището, запалих пура.

Когато накрая Марта отново заговори, разсейващите подробности от пейзажа бяха вече художествени произведения на Жан-Клод и Кристо.

- На теб дължа събудената си чувственост, шишко!… Не съм допускала, че я имам. Тия дни… нещо ми стана… Като умря Жорко и... срам ме е да го кажа, но... постоянно ме теглеше към... теб, глождеше ме нещо и... Как мислиш, може ли душевното състояние да влияе така на... телесното? Дали, защото когато го правим... не ме мъчи мигрената..., понеже ме е страх от мигрената и...– Като не получи отговор, Марта наведе глава: - Няма значение, вече съм спокойна. Всъщност нямаше да мога да ти го кажа, ако не бях се освободила от онова...

- Кое да ми кажеш, Лиза?

Марта замълча, за да произнесе следващото изречение натъртено:

- Надявам се да можем да останем приятели, Дик – тук тя отново направи художествена пауза, придружена с многозначителен поглед. - Ето това исках да ти кажа… Разбираш ли? Не бих събрала куража, ако не съумеех да се абстрахирам от... онова. И... минаването през онова беше единственият начин... Боже, оплетох се! Сякаш се извинявам. Нищо нe разбра, нали?

След станалото не ми се слушаше каквото и да било, още по-малко – подобен нонсенс. Но ми се стори, че отново бе придобила напрегнато изражение, което определено накърняваше хубостта й. Като я гледах, изведнъж ми напомни на второразрядна актриса, канеща се да произнесе монолог – аз като че ли трябваше да съм възпитаната публика - да слушам и одобрително да кимам (дали пък не чакаше аплаузи?)… Опитвайки да изпреваря идещото многословие, рекох:

- Кралят на Тонга Тауфа’ахау Тупоу ІV би се изразил по-ясно на български. Но докога мислиш ще си свободна... от онова, миличка? Има-няма месец и между прелестния ти чатал ще се яви ново глождене.

Видях в очите й да лумват зли пламъчета. Изведнъж – за втори път днес тя ми се стори различна. И най-неочаквано, госпожо Док, бях подложен на разпит! И което бе още по-абсурдно, прилежно отговарях на всеки въпрос, подчинен от следователския й тон!

- Тебе, господин Доцент, нищо ли не е в състояние да те притесни? Може би само покерът?

- Само за едно ми пука, ама не казвам кое, госпожо асистент. Да не стана Самсон Втори.

- Да не те екзекутират. Би се сетила и блондинка…, през ден на улицата застрелват… някой добре облечен бизнесмен. Далила №2 ти благодари за доверието, все пак.

- Не, докачливке. За Елфчето и Стойо. Да не им направят нещо. Какво ли знаеш за Далилите и Далилчовците...

- Много работи май не знам. Дичо Колев - рицар на Ордена на Тамплиерите…, или на Ротари…, на тайното общество „Билденберг”? Масон? Вярно ли е? Вярно ли е, че си проигравал на покер цели състояния?… Не би признал, естествено. Дали не съм разголвала... душата си пред непознат?

- Разголвала си срамните обятия, но душата… не помня… Ама все едно те връзват гола за кревата, нали - перверзна смес от страх и сладки предчувствия – садо-мазо тръпка вместо прашен семеен пейзаж… Кой кретен мъти хубавата ти глава?

- Ако ти бях станала съпруга…, дали и мен – Русата Марта - нямаше да изриташ като Русата Хилда? И тя не харесваше джаз, но ти роди Стойо!

- За мъртвите или добро, или нищо, Лиза. Джазът е номадска екзистенция, а тя беше уседнала. Като теб, да.

- С нейната болест тя и до днес можеше да е жива! Но ти омръзна и без жал я изхвърли!

- Къща палат им оставих! На нея и Стойо! Плюс издръжка и то каква...

- Плюс отключващ фактор за… злокачествения процес, не ти ли мина през ума?

- По онуй време Русата Матка вече бременееше с Елфчето – най-прекрасното в моя живот.

- Е, с 15 години по-млада!...А Елфрида? Кой го измисли?

- Тя. Компенсира собственото си омразно Стаматка. Русата Матка е по-гот, нали?

- Луд си.

- За мен Елфрида е Елфчето от приказките. Юлиана-Роса да не е по-малко снобско?

- На двете баби.

- Вменяваш вина, но имам, колкото ти, ако сега Косьо гушне букетчето – май и той е болен, а? Стойо не ме съди, та ти ли? Знаеш ли как си пада по Елфчето? И са луди по джаза!

- Стойо учи занаята в холдинга ти, има си хас да се сърди.

- Един ден ще поеме бизнеса.

- Но и Русата Стама ръси семеен прах май? Та я натири чак в Лондон. Семейство значи съобразяване...

- Русата Матка е по-красива даже от твоето Юле, но какво от туй? Щом отвори уста, трябва да запушиш уши.

- И тя ненавижда джаза, нали? Фен си на блондинките, обърнати по гръб, но щом досадят...

- Трябва да се поуча от теб да уважавам семейството. Но русата ти главица не е на ясно с някои работи, малка Мона Лиза, пардон - Мата Хари. Първо, не е безопасно да си съпруга и дъщеря на Доцента тук, в София. Тук рисковете са си само мои. И второ, Лондон, освен че е по-сигурен, е и по-приятен, вярвай. Живеят в собствен апартамент в баровския квартал „Кейсингтън”. Елфчето е първолак, един ден и от Кеймбридж ще вземе тапия. Пък и какво ли ще да прави Русата Матка тук, актриса е, колкото и аз съм художник. Там има бутик…

Усетих потребността да спра тая пиеса.

- Разкрих тайната ти – рекох. - В тока е, нали?

Тя се ококори:

- Тайна? Какъв… ток?

- Фръцкането на високи токчета стяга мускулите на малкия таз.

- Малкия… таз?

- Ъ-хъ. Интимната мускулатура, шефката на контракциите и женския оргазъм. Четох го в едно списание. Не на маратонките, а?

Вторачена в мен, явно анализираше, за да изстреля ни в клин, ни в ръкав:

- Според теб нашето можеше ли да се нарече връзка? – хлъцна и постави ръка на устата си. Веждите й бяха повдигнати. - Извинявай, май днес наистина... не съм в ред. Нищо не казвай.

Но аз изтърсих:

- Попитали една блондинка счетоводителка колко са месеците в годината и тя отговорила: „Десет без ДДС”!

Тоя път Марта не отговори на предизвикателството и свела поглед, дълго мълча.

- Знаеш ли, откакто излезе от болницата, той не пие! – каза накрая тя вече с нормалния си тон и поглед. - Усилено учи испански, Аржентина просто го е влудила, държи се сякаш сме го решили заедно... Но както и да е… При теб донякъде е оправдано, в смисъл, че Стама е за постоянно в чужбина и... При мен е друго, той е тук. Всеки ден. Въпреки че… си е все така безразличен към... към мен във всяко отношение... Още от времето, когато оная... галеристката му направи изложбата... Но оня ден го чух да реве с глас в банята за Жоро… и ме разстрои... Колкото и да не сме един за друг с него, все пак… Може би аз съм по-силната и той има нужда от мен? Може да съм виновна за нещо, което не осъзнавам?…

Марта се взря мълчешком в мен.

- Нещо става с Юлиана-Роса, Дик! Явно са скарани с Майя, вече не излизат и все с Жорко се занимаваше, говореше му, прегръщаше го като бебе и… Как пищя като умря!... Истерично! Три дни не спря, нарече ме убийца! Имах чувството, че е на ръба да направи някоя глупост! Винаги е била опърничава, напоследък обаче... нещо става... Страх ме е, Дик! Не знаеш на какво е заприличала!... И сигурно аз съм виновна. Не съм близка и с мама, да... Изглежда съм студен човек? Т-ти така ли м-ме чувстваш? Господ ме наказва, Жорко не умря напразно! Но ти не вярваш в поличбени камбанки…

- Не съжалявам за нито една от нашите минути, Дик. – продължи след кратка пауза тя, докато аз упорито мълчах. - Хубаво ми е било с теб и ти го знаеш. Дойдох да ти кажа, именно, това, а не... В някакъв смисъл се обогатих с теб. Сигурно няма да повярваш, че… ти ми помогна да… Преди нямах увереност в работата... и като жена. Мисля, че връзката ни с теб не е била... само сексуална. Възприемала съм те като... скъп човек заради... новото, което идва от теб... Защото си различен… за мен. Но това не може да се обясни. Дано и аз съм ти дала поне четвъртинка от... Много бих искала да продължим да общуваме... По друг начин, разбираш ли. Ако откажеш, би значело, че си слагал знак на равенство между мен и... тялото ми. Не мисли, че ще ми е лесно да се откъсна от теб, шишко. Но няма да се виждаме... известно време. Докато п-преболедувам. Не, не казвай нищо. Ще опитам да преобразя чувствата си в нещо друго, може би по-истинско. Не ми беше лесно да го реша... Защото - ще го чуеш за първи и последен път! - изглежда те о-обичам... Oще от... т-тогава. Нали съм блондинка… Сбогом, шишко…

- А?! Какво, какво каза?! Повтори, повтори!

Като подреди с привичен жест мърдащите змии, Марта дойде до мен, гледаше ме съсредоточено-тревожно, сетне погали главата ми като на дете, целуна ме по устата и излезе.

- Благословен да е този, който няма какво да каже и въпреки това мълчи – рекох на останалата в стаята недоизказаност.

 

НИСКИ СТРАСТИ, (не)терапевтичен диалог

“Имала съм те за парче лед, Марта, и не съм допускала, че в теб може да врят страсти, макар и ниски, животински!”

“Недей така, аз съм те родила и те обичам, Юлиана-Роса!”

“Знам какво обичаш – да се чекнеш и то с мутра! Докато татко бере душа!”

“Той не е мутра!... Лесно ти е да съдиш на осемнайсет! Един ден ще разбереш, че не сексът ти дава криле, а което го прави възможен! Не липсата му те смазва, а което пречи да го има.”

“Ти си виновна, ти не даваш на татко онова, което да го прави мъж!”

“Заради него ли се държиш така с мен? И той си има любовница, една... малко по-голяма от теб...”

“Болен с любовница - глупости! Но и той не е оня папа, който беше! Малодушник! Кой знае... може пък Аржентина да ни се отрази добре… като почнем нов живот? Аз и той, без теб!”

“Нов бардак със старите… Забрави. И там ще е същият, само ти мъти акъла!”

“Слушам вътрешния си глас, а не либидото и нагона си!…”

“Мисля, че си зла зарад Владо. Пак ти казвам: забрави го, не си за голямото добрутро, той просто се възползва сексуално от теб.”

“Ти и морал – ха-ха, крадецът вика дръжте крадеца! Бъкате негативна енергия с баща ми! Толкова се е сгъстила, че някой трябваше да умре! Ама Бог взе най-невинната жертва – Жорко! Вместо някой от нас! Бог ви дава знаци и още един шанс – на теб, на баща ми... Но вие сте слепи... Майя каза, че…”

“Тя ли ти пълни главата с тия глупости!? Хич не ти влияе добре това момиче!”

“Ако искаш да знаеш, Майя ме обича повече, отколкото ти и баща ми заедно!”

“Меки… китки? Извинявай…, можеш да споделиш, ако… Божичко!”

“Не споменавай напразно името Божие с тая уста, с която лапаш на оня… Не съм извратена като теб! Защото, за разлика от теб, вярвам в Бог!”

“И аз вярвам!”

“Да бе, само дето не е за вярване! Ама татко и той е кат тебе, нищо че мрази комунистите - и него са отровили! Но той е една идея по-близо до Бога, докато ти рупаш ли рупаш!”

„Моля те, Юлиана-Роса, не ме съди, ако си вярваща! Помниш ли божията заповед за родителите?... Признай - с твойта анорексичност не целиш друго, освен да ме нараниш! Да засилиш мигрената ми, която от снощи ме мъчи... Защо, Юлиана-Роса, виж на какво си заприличала!”

“С мърсуването си на „ти”, с хубостта - не!...”

“Детско е станало тялото ти! И това ако е хубост... Чу ли за Ана Каролина, модела на “Армани”? Умряла от анорексия. На твойте години. Писаха в…”

“Като пукна, ще пъшкаш под дебелия... От мъка…”

„Грубиянка. Ако скъсам с него, обещаваш ли да ме... обичаш малко повече? Да понапълнееш?”

 

ІІІ. Относно ИСТЕРИЯТА

 

Сякаш една недоизказаност витаеше тук. Още от антрето личеше известен артистизъм в подредбата, а спуснатите щори и огромната японска роза в ъгъла до прозореца на хола създаваха сумрак, който заедно с тишината и множеството маслени и графични картини по стените напомняха атмосферата на художествена галерия. Както щеше да се окаже в последствие, изкуството бе привнесено в този дом от Константин – голобрад мъж, гонещ 40-е, с обрамчено от очила лице. Изписаното на лицето му напрежение изостряше античния му профил – високо чело, разполовено от непокорен кичур, прав нос, оформени устни и къдрави коси. Неговата психомоторна статика биеше на очи, в противовес на кинетичната възбуда на съпругата му, ала кафявите му очи просветващи на моменти като въглени, издаваха безпокойството му. Констатирах и един почти незабележим детайл – той накуцваше…

Марта бе дребна на ръст блондинка, с момичешко телосложение и сякаш не съответстващи на ръста й буйни коси, стигащи почти до талията. Косите впечатляваха още с това, че бяха вплетени в безброй тънки плитчици, които при всяко движение с главата играеха като живи. После вниманието привличаше лицето й: голямата уста и широко отворените сиви очи – подчертано гримирани. Освен че разширяваше очите й, страхът я караше да извършва непрестанни движения – или с лекотата на невестулка да приплъзва без нужда из стаята, или като спреше, да не знае къде да дене ръцете си, да накланя глава и неспокойно да мига. Устните й през цялото време трепкаха, неволно придавайки й различни, граничещи с трагикомизма на мим изражения. Марта и Константин не се погледнаха нито веднъж и не размениха нито дума по между си.

Очевидната фрустрация по между им навярно бе свързана и с Юлиана, която лежеше завита до гърдите с одеяло в съседната стая, затъмнена от плътни завеси. В позата на пациентката имаше нещо шокиращо – сякаш тя или родителите й проявяваха неуместен чер хумор: ръцете й бяха кръстосани на гърдите като на покойник, ефект, който се подсилваше от сумрака и запалената нощна лампа, хвърляща студени отблясъци. До главата й бяха поставили голямо плюшено мече. Второто впечатление идеше от главата й – ниско остригана! Лекарската ми наблюдателност не пропусна да направи паралел между лежащата в леглото и фотографията, поставена в рамка на шкафчето. Между впрочем стените на стаята бяха облепени с множество плакати на красиви момичета, уловени от професионален фотограф на модния подиум. На няколко от плакатите несъмнено бе Юлиана и на пръв поглед се набиваха косите й – определението “разкошни” просто би било банално, това беше един Ниагарски водопад. Вероятно бяха наследени от майка й, защото ги имаше и на снимката на шкафчето в неформалната обстановка на някакъв морски плаж – тук свободно пуснатите коси хармонираха с едно изваяно тяло!

- Така е от вчера – едва промълви Константин.

- Вие ли поставихте така ръцете й?

- Не, за бога! – изненадана, Марта се спусна, за да раздалечи дланите. Момичето не реагира.

- Бих помолила за повече слънце.

Резкият звук от преместената завеса заедно с плисналата светлина подействаха като плесница - за част от секундата една мимолетна гримаса изкриви лицето на лежащата, сякаш за да подсили неестествената й белота.

- И не се е хранила?

- Не, доктор Олисеева – поясни Марта, вторачена в олисялата глава на дъщеря си.

- Елисеева.

- Елисеева, извинете. Тя не реагира, тя е в безсъзнание, казах ви още по телефона.

Трепкащите мигли на пациентката и реакцията й преди малко обаче ми даваха основание да се усъмня.

- Случило ли й се е нещо?

- Н-не знам – поколеба се майката. – Юлиана-Роса по начало е потайна, не споделя много. Отначало само шептеше, казваше, че нещо е заседнало ей тук, в областта на гръдната кост. После спря да яде, а след това спря и да говори. Легна на леглото и край. Лежеше с неподвижен поглед в тавана, а когато я подканяме да стане за вечеря, не реагираше. Вече престана и да гледа, не отваря очи.

- Помогнете ми да я съблечем, трябва да седне, за да я прегледам.

Константин се засуети и дискретно излезе от стаята. Макар да се оказа висока колкото баща си, с лекота накарахме Юлиана да седне, за да констатирам драстичното й отслабване. На фона на броящите се ребра – едрогърдеста, с татуировка ниско на корема и пиърсинг на пъпа, мимическите гънки около устата говореха за една постоянна напрегнатост.

Оставяйки се да бъде вдигната от постелята, Юлиана отвори очи, но остана отпусната и външно неадекватна. Не отговори на нито един от зададените й въпроси, сякаш не ме забелязваше.

Прегледът установи:

1.     нормален пулс,

2.     нормална сърдечната дейност,

3.      липса на задух, нормално дишане,

4.     липса на признаци на пареза,

5.     леко усилени сухожилни рефлекси.

Когато й помогнах отново да се отпусне в постелята, забелязах средния пръст и показалеца на дясната й ръка.

- Няма нищо заседнало в дихателните й пътища – обясних в съседната стая на разтревожените родители, – инак не би дишала с лекота и сърдечната дейност би била учестена. Една дифтерия би предизвикала подобни симптоми, но липсват каквито и да било данни за това. Същото се отнася и до една частична пареза, но такава категорично няма.

- Тогава какво има!? – почти възмутено отказа да повярва Марта.

- Лесно ли се разплаква пред вас?

- Ами... Напоследък на няколко пъти ми дъхти на алкохол... Впрочем в последно време тя почти се беше пренесла при Майя, съученичка и приятелка… Питам я, но ме отрязва и се затваря в стаята. Или пък… Да!...  Без да съм й казала кой знае какво, почва да реве и пак захлопва вратата. Безпричинно, разбирате ли...

- Проблеми в училище? Любовна история?

- Ами! Отличничка е в последен гимназиален клас с английски и испански. Но оня ден класната й се обади да каже, че хич я няма. Преди гледаше манекенките по фешън каналите, но сякаш вече й омръзнаха.. Беше манекенка, сигурно сте разбрали от плакатите.

- Тоест, не става дума за трудна адаптация към нова среда?

- Не. Но Юлиана-Роса имаше проблеми с едно дефиле, малко я обидиха, а тя е една горделивка!... Хак й е, защото много беше вирнала нос, предупреждавах я... От известно време обаче хич не излиза, не се вижда с никой. С Майя дори… Дали не е свързано с нея по някакъв начин, не знам... И за Бог вече не ще да си говорим...

- За Бог?

- Да, любимата й тема, и за вас е странно, нали?.

- Секта? Погълната ли е от себе си?

- Напълно!

- И не ви съчувства?...

- О, не, не! Никакво съчувствие, егоистче и половина!

- Вид емоционално разстройство навярно, но с какво се занимава извън училище?

- Нали ви казах, с никой не се вижда напоследък. Няма ли да ми кажете все пак какво й има?

- Две неща, от които първото е по-сериозно: Юлиана страда от булимия. Трябваше веднага да ми съобщите, госпожо Тихомирова. Обърнете внимание на пръстите й – разядени от стомашна киселина от непрестанно бъркане в гърлото и повръщане. И тялото. Не ми казвайте, че това е обичайното й тегло. Може да прерасне в анорексия. Спрял ли е мензисът й?

- Ами... като всички манекенки, Юлиана-Роса перманентно е скарана с яденето! Винаги сме спорили на тая тема. Ама кой да ме послуша, тя слуша повече Майя, която също е джезве кокали. Нищо чудно тя да й промива акъла. Но напоследък сигурно нещо са скарани... Но... чак сега ми просветва, доктор...

- Елисеева.

- Елисеева, извинете. Защото не можех да се начудя, тя яде като разпрана, вярвате ли ми? Не насмогвам да зареждам хладилника, разорих се! И въпреки това все повече добива вид на бухендвалдски манекен, а не на “Визаж”, мен ако питате... Но то е имало своето обяснение. Булимя! А кое е второто нещо?

- То е, че състоянието на Юлиана в момента не е пряко следствие от булимията, по-скоро е съпътстващ симптом. Намира се в състояние на хистерия, госпожо Тихомирова.

- Истерия ли!?

- Да. Не мога да бъда категорична дали е следствие на соматичен или психичен проблем. Сигурно последното. Налага се да я доведете в кабинета ми за анамнеза. Едва тогава ще ви кажа нещо повече и по-конкретно.

Изразителната уста на Марта затрептя развълнувано.

- Обяснете ми, моля ви, истерията не предполага ли крясъци и трошене на чаши и вази без самоконтрол?

- Не винаги, госпожо. Юлиана вероятно се намира в състояние на тревожност, личностно разстройство или депресия и ако й съобщя, че няма нищо заседнало, тя ще откаже да повярва и тогава състоянието на хистерия може да прерасне в нещо по-тежко... Сега ще облекча страданията й, но трябва да я доведете.

Не случайно допуснах присъствието на Константин и Марта на манипулацията с Юлиана. Тя бе кратка и лека. Дадох на момичето успокоително.

- След миг ще се почувстваш по-добре, миличка – й рекох. - Ще извадим нещото, което е заседнало. Не се страхувай, няма да боли. Сега отвори уста, така-а, още миг! Хоп! Готово! Край! Ето погледни какво целулозно топче извадих! Вече нищо не пречи да дишаш с пълни гърди, можеш да говориш и да се храниш!...

Светлокафявите очи на Юлиана изглеждаха смъртно изморени, но с едно трепване проследиха ръката ми, за да констатирам съзнание в тях – макар и за миг тя даде положителен знак на предположенията ми. Ала за разлика от родителите си, не долови ловкостта на илюзионист, с която в ръцете ми се озова неголямото топче. Изведнъж ми се стори, че чувам нещо, Юлиана мърдаше устни, сякаш опитваше да каже нещо, притворените й клепки мигаха начесто.

- Какво ти е, миличко, по-добре ли си? – насърчих я.

- Какъв е смисълът? Всичко е безсмислено… - изведнъж отчетливо произнесе тя с един тревожен, да не кажа ужасен поглед. След което затвори очи и главата й клюмна на гърдите като отсечена.

- Нека поговорим, вашите да излязат ли от стаята? – опитах да завържа разговор, но Юлиана отново бе станала неконтактна, насоченият в скута й поглед пак бе безизразен и неподвижен.

Словесността в голяма степен удържа агресията, контролира импулсите на емоционалния ни живот. Нещо ме смути...

По-късно, останали насаме, помолих родителите й да седнем за минута, след което се обърнах по-скоро към Константин:

- Юлиана има проблем, тя видимо е болна. Нуждае се от лечение, което ако започнем веднага, може би няма да трае дълго. В неин интерес е, щом стане комуникативна, да я доведете без бавене при мен. Нищо няма да ви струва, средствата ще дойдат от проект с външно финансиране. Просто я доведете.

Марта постави ръце на кръста и като наклони глава, гледайки ме укоризнено, запита:

- Защо да я водим, не може ли просто да напишете рецепта?

- Не искам да ви плаша – обърнах се към Константин, - но изглежда не осъзнавате положението на дъщеря си. Затова бих помолила да споделите с мен някои неща. Аз съм лекар холистик, доктор на науките по психиатрия и нека въпросите, които ще ви задам, не ви изглеждат нездраво любопитство към неприкосновения за всеки личен живот. Защото са свързани със здравето на Юлиана. А може би и с вашето. Ще разрешите ли?

Марта и Константин се спогледаха.

- Да, разбира се – смутено кимна той.

Трябваше да се осведомя за професионалната им реализация, за разпределението на времето им между служебните и домашните ангажименти, за училищната среда на Юлиана, за интересите и ежедневието й извън него. Марта сърдито бе стиснала устни – беше оставила разговора на съпруга си, който видимо се смущаваше и бе пестелив на думи. Но я помолих тя да отговори на въпросите, отнасящи се до самата нея.

Не научих много повече за Юлиана от предварително известното ми с изключение на това, че приятелят й преди година заминал да следва в Париж, че била много близка със съученичката си Майя, също бивша манекенка – с нея по всички въпроси имали еднакво мнение, освен за чалгата. Константин, по собствените му думи, бил обикновен учител по рисуване, а Марта притежавала малка частна фирма, бъхтала се ден и нощ, носейки на плещите си цялата отговорност за семейния бюджет, тя покривала сметките и то с честен труд, защото не перяла пари, а всички знаели колко срамни са учителските заплати... “Не!” – някак припряно изстреля Константин в отговор на въпроса имали ли са разправии и семейни скандали пред Юлиана, а Марта троснато заяви, че просташките маниери са им чужди и че решават проблемите си “като бели хора”, тъй че, ако Юлиана има някакво заболявате, то не се дължи на тях…

- Имам чувството, че Юлиана-Роса прави всичко напук! За да ме дразни! С инфантилния си навик да се гуши непрестанно с плюшеното мече от детството… – неочаквано и някак импулсивно изстреля Марта. – Тази истерия е една преструвка! Включително и приказките за Бог, монахиня ли ще става?! Нали вярата е нещо лично, трябва ли непрекъснато да го обсъждаме?! Не, тя просто ме тероризира!...

Кимнах енергично в опит да насърча доверието й и тя додаде:

- Да не мислите, че ми е лесно?! Юлиана-Роса е едно зрънце, нямате си представа!... Чудете се защо е остригана, нали? Няма екзема и пърхот, има дефицит на синовна почит! Като каза, че ще си прави растаман и край – никой не беше в състояние да я разубеди, вярвате ли ми? Още преди да скъсат с Майя.

- Растаман?

- Да, растаман – това е вид прическа, явно нямате дъщеря. Тупирани кичури се натриват в разтопен между дланите восък! И става дебела, на масури. Адски ефектно, да! Но го направи не защото сляпо следва модата, а да ме дразни, докторе! Казах й, но и без това тя много добре знаеше какво ще последва! Само след 14 дни от топлината на главата във восъка се появяват личинки на полени, акари и един бог знае още какви пчелни паразити! Почват да шават и да се движат, представяте ли си?! Отивате някъде и от косата на събеседника ви падат гадинки! Б-р-р!...

- Хм. Модна прическа само за 14 дни...

- След 14-ия ден три дни се стои в къщи и косата се маже и полива с едни антибиотични пасти и течности... Докато тварите измрат, но...

- Защо тогава се е остригала?

- Точно това е въпросът. Отказа да се маже и тварите плъпнаха, разбира те ли? Но тя се беше пренесла в жилището на Майя и почти не я виждах…

- Отказа?

- За да ме измъчва. Но те измъчваха и нея. Ефектът на въшките. И тогава тя се обезобрази със садистично удоволствие, уж Майя я била остригала! За да ме докара до инфаркт! Защото косата й беше прекрасна, видяхте на снимката… За да я спра, опитах да й предложа друго – да направи косата си на плитчици, раста му викат. Сама се навързах да види, че е не по-лошо, щеше да й отива повече, защото е по-млада, но го няма ефекта от восъка! Не! Не ме послуша и това е…

- Не мислите ли, че постъпката й е неосъзнат повик, отчаяна молба за внимание, за помощ? Не е ли споделила с вас нещо, което...

- Не! Казах ви. Юлиана-Роса не само че не споделя, а упражнява психотерор върху ми...

Марта изведнъж хлъцна и като постави ръка на устата си ме изгледа едва ли не ужасено. Отговорът на въпросителния ми и подканящ поглед вече не беше гняв, а страх. Сетне наведе глава и повече не я вдигна. Несъмнено бе объркана и явно съжаляваше за думите си.

- Дали пък не е свързано по някакъв начин с Майя? – колебливо вметна Константин. – Сякаш има някакъв проблем по между им, Майя наскоро дойде в къщи, направи ми впечатление, че и тя е неимоверно отслабнала. Но си говореха тихо и нищо не чух, после тя пак идваше, но Юлиана ме караше да я крия, да лъжа, че я няма...

- Може би въпросната Май я подтиква да слабеят?

Погледнах го внимателно, после и съпругата му.

- Ами да се срещнем и с Майя? Наложително е задълбочено да обсъдим създалата се обстановка, да помислим - рекох. - Заедно, като възрастни и съмишленици. Уверена съм, че ще успея да ви помогна, доверете се на опита ми.

Марта продължаваше упорито да стиска устни, съсредоточена във верижката на часовника си, която настървено закачваше и откачваше с леко щракване, а Константин, когото наблюдавах с периферното си зрение, дишаше учестено и бе така пребледнял, че очаквах всеки миг да колабира. Трябваха ми още няколко секунди, за да се досетя, че визитата ми е приключила. Най-сетне Марта се изправи и ми подаде ръка. Очите й все така страняха от моите.

- Когато преценим, ще ви се обадим, доктор Елисеева! – каза.

- Има един капацитет в тази област на име Карл Менингер -реших допълнително да ги посплаша, защото вече знаех, че няма да я доведат. - Според него манията за отслабване е вид самоубийство. Довиждане.

Константин така и не вдигна очи. С което негласно ми изпрати в послание, че при тях нещата не са, каквито изглеждат. Вече и сама знаех.

На следващия ден Марта ми телефонира, за да ми съобщи някак гузно, че щом се наспала добре, Юлиана проговорила, станала и даже закусила... Благодари ми, щяла да ми се обади отново “щом стане необходимо”. Което бе откровено “не” на предложението ми за терапия. Ала тя едва ли можеше да предвиди събитията, които щяха да разтърсят живота им като го извадят от обичайното му русло. Не почувствах задаващите се облаци и аз, защото тревожността, дори напрежението при немалко съвременни семейства съвсем не е изключение – липсата на обич нерядко е обвита в капсулата на рутинността и подобно на хронично заболяване, се носи в ежедневието с примирение, дори с безразличие, а, случва се, и със задоволство, допускащо малки странични радости.

Р. S. Относно предложението ти за лечение на семейство Тихомирови: В практиката си, господин Дик, се придържам към правилото никому да не оказвам непожелана помощ. За съжаление или благословение, аз нямам ясновидски способности и на този ранен стадий не бих могла да предугадя степента на нетърпимост в отношенията на красивата и объркана Юлиана с майка й, но дори и да имах, едва ли щеше да е по силите ми да предотвратя или да променя посоката на задаващите се трусове. Все пак интуицията недвусмислено ми подсказа, че тази моя среща с тях няма да е последна.

Мисля, че случаят “Тихомирови” ще остане един от христоматийните в моята практика.

 

ДВАМА БРАТЯ, (не)терапевтичен диалог

 

“Сутринта след абитуриентския бал вървяхме прегърнати през рамо, замъглени от алкохола и пеехме фалшиво: Ний сме двама братя – Коньовичарчета/, който ни закача, ще яде мариз!... А Марта ни следваше. Той се държеше с мен тъй, сякаш нищо не е имало, даже садистично споделяше интимности като тази, че имала еластичен химен и го протривала до кръв, едва детето им щяло да го скъса...”

“И след гимназията – всеки по пътя си, за да се озовете от двете страни на барикадата...”

“Не. Продължихме и в Художествената академия – бохемска рапсодия, на всички купони - той все с нея, вече я беше оженил за себе си. На тези сбирки, госпожо Док, изключвах за всичко и съзерцавах единствено устните й – прекрасен ням филм без субтитри, с устни за гледане, с устни за целуване, но сякаш ще целунеш Богородица... Треперех, че той ще надзърне в мен и ще престане да я води със себе си.”

“Но?”

“Той почна работа в галерията при съюза на художниците и все по-рядко се виждахме. Покани ме на откриването на негова (съвместна с още един) първа изложба – сини мацаници. За разлика от него по онуй време аз зарязах рисуването и почнах като изкуствовед към елитното списание. Утешавах се с джаз концерти. После ги поканих на защитата на научната ми степен...”

“Заряза рисуването и стана художествен критик?”

“Изглежда екшънът ми е генетично заложен, госпожо Док. И когато при мен се яви оферта от системата на сигурността, сетих се за рядко цитиран детайл от биографията на Байрон и без да се колебая приех. Щом тоя колос, по негови признания, е писал “Чайлд Харолд” поради липса на реален екшън в живота си, аз ли пък няма да жертвам мъглявата професорска перспектива? Шестицата в училище ми убягваше, но ето че съумях да я хвана за рогата – прословутия шести отдел на ДС!...”

“Шести отдел ли те потърси, или ти него?”

“Чрез отеца ми - Маршала, колкото и да го недолюбвах. И тогава Косьо ме намрази, сякаш се бях съвкупявал с Марта пред очите му, а още не бяхме... Бях много огорчен. При традиционните ни петъчни коктейли в “Палитрата” - нашумелия тогава коктейл бар, съсредоточие на художническата бохема, където неизменно присъстваше и Марта, той открито се заяждаше с професионалния ми завой и уж на кодош ме жегваше с някое подмятане (“Внимавайте с вицовете, тук е другарят Ушев – шеф на журито на „Златната решетка!” Или “Как ще ме спре КАТ за алкохол, ами аз познавам кварталния Дик! Ако той не ме отърве, баща му - Маршала, със сигурност!”, “Ето, храбрият войник Швейк, пардон, смелото ченге Дик иде!” От тоя сорт простотии.) Бях наранен не толкова от бъзиците му пред полуалкохолизираните непризнати гении от тайфата му, колкото от това, че го правеше пред Марта!...

“Задоволил си егото си – веднъж забогатявайки и втори път, похищавайки жена му. Не мислиш ли, че може би наистина е най-добре да преустановите с Марта? Има ли друга перспектива, господин Дик?”

“Предлагаш докато я гушкам, да я убеждавам да се влюби в него пак? Не съм народопсихолог, но поговорката за генетично заложената завист в националния характер на нашия иначе благочестив народ идеално се вписва в случая с моя приятел, който не можа да преживее успехите ми на фона на своя крах. Не че преди е бил трезвеник, но като стана даскал водката почна да се лее като поточе в гърлото му. Мисля си, госпожо Док, че и на нашите географски ширини има страсти като горещото андалуско фламенко на областта Харес де ла Фронтера в Испания, пресъздадено от джаз виртуоза Херардо Нунес, но ние българите поначало се плашим да ги вадим на повърхността... За разлика от мен.”

„От ученичеството ли си джаз фен?”

„Уви, не. Беше ми възложено от VІ отдел да дебна невъзвращенеца Милчо Левиев и жена му, която бе тук. И бях заразен от магията на тоя вълшебник – още с прословутата му Sladka pitka и всичко негово, което идеше на талази от Лос Анжелис заедно с Дон Елис. В една от пиесите му имаше фраза на български: “Далеч отиде! Та-ра-ра-ра-а! Далеч отиде! Та-ра-ра-ра-а!”

„Не зная какво ти е отношението към sweet jazz-а, но понякога го има в нашите психодраматични сесии. На Кораба с успех ползваме композиции на Майлс Дейвис и Дейвид Сънбърн. Ти си музикален и ще се повлияеш положително от няколко сеанса. Нали не се плашиш от истината? А тя е, че зависимостта ти от хазарта е свързана с болезнено скъпата ти майка, лека й пръст, която би одобрила терапията. И с неприязнения ти баща.”

„Терапия с Кени Джи комерс? С чалга? Ама ти сериозно ли ми предлагаш да стана част от екипажа на лудите? Сигурно наистина съм психо, за да го правиш, защото знам, че не е зарад мангизите – имаш си. Какви ли роли не съм играл, госпожо Док, само на чалнат моряк още не.”

„Зависимостта от хазарта е равнозначна на нарко зависимостта, професионално съм се сблъсквала с тоя вид мания. Тук чрез психодрамата в участниците биват инвестирани изгубената креативност и спонтанност. Корабът не е нищо повече от ателие за импровизации, театрална работилница. Довеждайки Аристотеловата концепция за катарзиса до кулминация, се достига до инсайт - дълбоки лични прозрения. Без вътрешните табута участниците добиват нов поглед върху себе си и околните, откриват скрития си потенциал и добиват куража да живеят без страх от последствията!

„И кво? Ще ме запознаеш с Марийка, Иванчо и пр, улави артисти да си другаруваме? Всъщност – защо не? Ако включиш Марта и Косьо в тая куку трупа, кандисвам, хе! Ще бъде шоу! На Марта ще дадеш ролята на Многострадална Геновева в модернизиран вариант – не отблъсва лошия Голос (роля, която ми пасва), а сама го вкарва в леглото си! На Косьо – ролята на Графа: ще гърми по мен с халостни патрони, между които и един „забравен” истински, а? Или нещо от Добри Войников? Поставяш ли пиеси с изобилни гърмежи?”

„Ще играеш в „Крал Лир”. Познавам хумора ти, но пациентите ми са нормални, уважаеми господин Дик. Шизофрениите, тежките психо-соматични и нарцистични разстройства се лекуват с други способи и на друго място. Днес трябва да си изключително здрав психически, за да не разпростреш болката и страданието си върху околните, или да не „засмучеш” от тях. Всъщност включването в групите не е по силите на всеки, изискват се качества като доверие, искреност, емпатия и абстрактно мислене. Това са изключително интелигентни и чувствителни хора, съмишленици, които са решили да се освободят от прангите. Като публика насърчават или протестират (подобно древногръцкия хор), накрая протагонистът се срамува или е щастлив, когато публиката обяснява какво е почувствала (всеки в групата е един малък терапевт!). Ако обикновеният театрален посетител преживява катарзиса на човек, наблюдаващ на кинолента изригването на вулкан, при нас катарзисът е на човек, намиращ се на живо в подножието на вулкана!”

„Светът е малък - ако се засечеш с познат и се разчуе?!”

„Методът е анонимен, ползват се псевдоними. Страхът от стигмата наистина е голям, не познавам по-индивидуалист от българина, още повече, че в нашите групи се изисква временен и частичен отказ от личния живот. Затова методът на Морено още е непопулярен тук. София е двумилионна, не е Ню Йорк, но вероятността да срещнеш познат в групата от 8 – 9 човека е нищожна. След преодоляването на първата задръжка, сами не могат да се познаят – действат по начини, които изненадват и тях самите, и зрителите! Тези, които все пак не смогват да преодолеят експлицитния характер на езика, избират музикалното невербално общуване, ефектът често е учудващо бърз! Изясняват се интимни и социални междуличностни отношения, хепиендът не е задължителен, търси се истината и причината, отърсването от нездравословните илюзии! Решението всеки взема сам.”

„Като анонимните алкохолици? Има ли други с подобни практики или си сам воин?

„Има. Но както във всяка една родна област, и при нас има делене на фракиции. Аз ползвам опита на двамата Морено, методите на Зерка Тьоман, Хелън Бони. Имам и самочувствието на новатор с въвеждането в професионалната си практика на музиката и танца на панкосмическия ритъм, подплатен с духовното учение - методът е толкоз ефикасен сред някои посетители, господин Дик, че те прескачат стъпаловидния подход. Мисля, че съм единствената засега, която използва ритъма за лечебна цел, хората по света, практикуващи този дошъл от България ритъм, нямат нужда от посредничеството на психотерапевти - по свой път са стигнали до възраждащото душата и тялото учение, формиращо духовна зрялост. Винаги подхождам индивидуално.”

„Кабинетът ти е колкото яхта, ама чак пък Кораб…”

„На една от стените в салона за посетители е изрисуван кораб с опънати бели платна, а под него - мисълта на Антоан дьо Сент Екзюпери „Едва ли ще мотивираш хората да построят кораб със задачата да събират дъски. Вместо това събуди копнежа им по безкрайното море!

„Някой път ще ми кажеш повече за екипажа на психарския ти Кораб, окей? Може пък и аз да си купя билет…”

 

ІV. Относно ХИПОПОТАМ И КАТЕРИЧКА

 

                                                                                   Никога не обиждай хората

елегантно, когато можеш да

го направиш основателно.

                                     Правило на Браун

 

- К’о правиш, вуйче? – осведомих се, като извадих от сака бутилка “Столичная” и седнах до него. – Брадата на химическо чистене, а? Приличаш ми на дупе. Не чакай някоя ученичка да се обърне след теб. Отрязал си и плитката! Егаси плашипутарника! Виж мен, оплешивял съм, но опашката не пипам!

Седеше на стол над дървената маса и дращеше нещо. Усмихна се едва-едва и не реагира, като налях. След липсващата брада първо забелязах, че е станал чироз, и второ – че е взел да посребрява по слепоочията.

- Как се накани да минеш, чичо Дичо? Има-няма година от последната аудиенция.

- Пътувах – Щатите, Аржентина, Китай, Индонезия... Едва не пукнах на остров Пукет в цунамито...

- Хм, маскиран на рокер? Тъкмо се чудех кой серсемин форсира мотора си отпред – сякаш срамежливо се усмихна той, пропускайки думите ми, но усмивката му изведнъж стана откровено нахална. Знаех какво зяпа: моравия бушон под лявото ми око.- Ако те гонят, скрий се зад завесата – подсмихна се. – Красавец, не знам кой е плашипутарник. Кога яде бой?

- Вчера.

- Ако си се отървал с това, хубаво – загрижено заключи приятелят ми, след което добави: - Не слизаш от колата, угоил си се, знаеш ли. Не е здравословно, чичка, хипертоник си, що не ходиш на фитнес? Всички… твои колеги блъскат.

- Щеше да кажеш „всички мутри”. Абе ти си като глист, ама нещо куцаш май?

- Мутри ли те подредиха?

- Не.

Знаех къде да ги намеря. Косьо беше наел срещу символичен наем задната неизползваема част от входа на панелния им блок, помещение, което в добрите му години бе оборудвал за рисуване и което двамата с Марта наричаха с гръмкото ателието, а по-късно - офиса. Офисът спокойно можеше да се нарече музей на смехотворните Косьови превъплъщения. След художническия идеше и политическият му период - офисът бе изпълнявал и функциите на партиен клуб. Понастоящем от офиса като ателие бе останала само славата, поставените в паспарту графики в синьо почти бяха изчезнали, за да отстъпят място на предизборни плакати, ала сега и те липсваха (с изключение на кандидат-президентски плакат на Петър Стоянов и един изглед от прословутите нощни бдения със свещи на небезизвестния Фори Светулката пред Националната галерия). Компютър напомняше, че офисът някога бе минал и през бизнес период - както на Мартената фирмичка, така и за негово седалище (поредното му превъплъщение беше на велик бизнесмен)… Сега офисът просто се бе превърнал в квартален хоремаг - свърталище на аутсайдери, с които приятелят ми кротичко си къркаше...

- Добре де, няма да питам. На стрийптизьорките не им пука за килата ти, а само за „сухо” срещу някоя свирка… - той ме изгледа с полуусмивка:- А кръвното и сърцето как се съвместяват с виаграта? Само не казвай, че не вземаш.

Погледнах го в очите и на свой ред отговорих с въпрос:

- Знаеш ли, вуйче, по какво се познава дали един мъж е пипнал птичи грип? Ако му е умряла патката. Мойта още се кокори чат-пат, а твойта? Топваш ли четка в палитрата на оная галеристка?

Приятелят ми сведе смутено глава, но аз не спрях:

- Една жена цъфти и хубавее, само ако има бодежи - под слабините. Ако съдим по Марта, ти буквално я сцепваш около седалищния орган, така ли е, вуйче?

Изкефих се на гаднярството си, види се, да имаше как, би потънал в земята.

- Знам, че се виждахте с Марта по счетоводни дела… Ревнивка, която сигурно ти е надрънкала глупости... Ти к’во очакваш при толкоз годишен стаж… Или ме шантажираш? Нали? Ченге недно, няма да се промениш! Кука!

- Бивше ченге…

Нещо изпука отвън, някаква аларма запищя.

- Гавазите ти отвън ли са? – разтревожи се приятелят ми.

- Един рокер.

- Само? Били са те, имаш горчивия опит, някой ден и ще те гръмнат като Илия Павлов, като… Знаеш ли на какъв сайт попадна Юлиана - www.ujas.org. Нещо говори ли ти?

- Нищо ново.

- Кодошиш се с всичко, но да си включен в сайт с прогнози и залози за следващото показно убийство!...

- С 6% вероятност съм в тая класация, вуйче, тъй че не бързай да ме погребваш - бизнесът ми вече е бял, пералнята е в архив. Е, винаги има и някой прецакан или ламтящ. Но ако много искаш истината, ето я: абсолютно наясно съм, че няма да ритна камбаната в пухено легло, получавайки последно причастие в компанията на попове, нотариуси и безутешни роднини, разлистващи завещанието. Знам, че е въпрос на време, а не на вероятност, кога ще ми изтече мозъкът на паважа. Доволен ли си? Но руската рулетка ме кефи, имам се за добър играч и се надявам да отложа секса с леталното изпразване за по-нататък...

Запалих пура.

- Пък и знаеш ли какво казваше Маршала навремето – добавих. – Че не старостта е унизителна за мъжа, а прехода към нея. Полумъж с полутвърд. Бих се гръмнал и сам...

Като отпих едра глътка, отбелязах, че мигащият като мишка в трици Косьо не бе пипнал чашата след първата наздравица. Мислех да го подканя, когато вътрешната врата на офиса се отвори и на прага застина Марта. Очевидно не ме очакваше.

- О, Марта?! – възкликнах. Беше облечена в джазов оранжев анцуг, който адски я отваряше, ала змиите липсваха, гривата й бе вързана отзад на дебела къдрава метла.– Я каква си се разхубавила!

Тя продължаваше да стои като гръмната и трябваше да добавя:

- Не се ли радваш да ме видиш?

- Прощавай – опомни се тя. – Дойдох да погледна сайта на... - понечи да ме целуне по бузата, но спря: - Кой те подреди така?

- Един ревнив съпруг – ухилих се криво.

Устните й затрептяха, после направиха неодобрителна чупка. Преди да седне пред компютъра ми хвърли хладен поглед през рамо.

- Няма ли да пийнеш с нас по едно? – осведомих се, ала гласът ми остана в пустиня.

- Мълчанието значи да.

- Не – тихо отбеляза тя, без да отмества взор от монитора.

- Същинска брокерка от Уолстрийт. Тц-тц... – заядох се. – Вуйче, май не е лесно да коландриш жена бизнесменка, а? Ако й бях съпруг, щях да съм комплексиран.

Щракайки по клавиатурата, тя уж не чу. Тогава се изцепих да чуе:

- Вярно ли, вуйче, че си ревал като магаре за котката? – и си долях.

И двамата сякаш изтръпнаха. Тя се обърна към мен и ме изгледа свирепо, а той бе толкоз слисан, че поглеждаше объркано ту мен, ту нея. Марта стана и поставила ръце на кръста, троснато заяви:

- Да, р-ревахме и двамата! Ако това ти е смешно, толкоз по-з-зле за теб! И п-престани с тези пури, тук е лисичарник, знаеш мигрената ми... – след което напусна офиса със затръшване на вратата.

Близо минута седяхме в конфузно мълчание и ако не бях го прекъснал, кой знае колко щеше да продължи.

- Изнервена е – рекох, – някакъв червей май я гложди. Има ли проблем?

- Проблеми ще ни изкарат – криво се усмихна Косьо, след което ненадейно зададе въпроса: - Вярно ли е, чичка, че даваш по 500 лева месечно за пури?

Наивник.

- Не. Тия пури, вуйче, струват три бона месечно. Ако ги купувах. Подаряват ми ги.

- Подаряват ти три хиляди?! Тц-тц! А казват, че добрите хора били свършили... И часовника ли ти подариха?

- Него си го купих. “Патек Филип” с диаманти. Струва повече от лимузина “Мерцедес”...

В легналото мълчание аз го гледах право в очите, а той продължаваше да мига със замръзнала усмивка. Едва, след като достатъчно се насладих на ситуацията, реших да променя темата.

- Ядох бой, вуйче – рекох, - не за неплатени дългове или бъркане в чужд джоб. Слушах на живо Ал Джеро и Джордж Бенсън в НДК – брилянтен акапелен звук, отвратително вокално озвучаване, операторите се бяха осрали, публиката ръкопляскаше по-скоро от уважение към големите имена. Хвана ме яд и без видима връзка теглих една майна на всичко, включително на хайлайфските клубове като Social Jazz Club и Limelight, където смятах да се отбия, скоро бях начесал и покер крастата си в игралните зали. Затова ударих няколко водки и си направих две чекии. Първата ме натресе в гей клуба “Екзит” на ул. “Лавеле”. Втората ме набута неканен между лесбийските шамари в техния клуб “Есънс” на “Стамболийски”. Така са маскирани, че ако нямаш точна информация за тях, никога не можеш ги откри. И ако не блъфираш, никога няма да те пуснат.

- Манафите са те напляскали – заяде се на свой ред той. – Ако си се дърпал, само си им увеличил кефа.

- По-друго яче си представях стъпването ми в планината Броубек. Нищо не се случи в педалския бар, освен скука, задух и гнус. Беше още рано, барманът продължително и изцъклено ме зяпаше. Витаеше напрежение. По едно време влезе някакъв тип и го попита има ли работа. Отговорът бе с чупене на китка, сещаш се: “Няаама, само някакви педерасти се мъкнат!”, визирайки мен. После дойде “приятелката” на новодошлия, зацелуваха се в устата, аз се уригнах и излязох. В “Есънс” беше по-гот, в дъното двечки - едната с мускули на Шварценегер – се мляскаха и опипваха като за Гинес. Увещавах барманката да ми сипе, но тя категорично отказваше, момичетата се притеснявали от мен. Не им личеше, като изключим, че от всички маси се обръщаха да ме зяпат. Било частен клуб и трябвало да си обирам крушите. Вярно, че друг мъж нямаше. Но вече бях пиян, напирах да седна на масата на две засукани гърли, подхвърлях им остроумия, те ме пъдеха и аз се заяждах. Извикаха охраната и така нататък...

Тъкмо се канех да го жегна още като спомена мимоходом как после се дотътрих до казиното, за да проиграя осем бона, когато тресна втората изненада. Като в театър на абсурда вратата се открехна, за да се покаже една глава, която предизвика първосигналната ми реакция: посегнах към пищова, за да застина в неловка поза. Главата стоя известно време без тяло и въпреки разтегнатите в усмивка устни, погледът беше ужасно кух и безучастен. Сетне и тялото зае полагащото му се пространство в офиса, но трябваше да чуя гласа, за да вдяна окончателно: “Ау, каква пуекуасна идилия! Пуосто да се уасплачеш. Пуегъунете се да ви снимам.” Юлиана с ръце на кръста и S образно извит гръбнак – едно криво Ф. Погледнах приятеля си, в отговор на което той се усмихна сконфузено:

- Юли, познаваш Дик, нали?

- Хе-хе, вталения компаньон на мама! Ех, късметлия си, папа, да имаше някой и мен да отмени...

В този миг в офиса влетя Марта, изглеждаше на прага на изстъпление. Дишаше тежко и поглеждаше ту нас, ту Юлиана.

- Хайде – рече и дръпна за ръкава щерка си, която отскочи настрани като ужилена.

- Не ме докосвай! – изписука и отново стана Ф.

- Юлиана-Роса, моля те! Не си вечеряла и...

- Не!

- Коце, не стой б-безучастно, ами направи нещо като мъж! С мен като не ще, качи се ти с нея, моля те! Ве-вече не издържам!

- Ами добре. Юли, наистина трябва да хапнеш нещо, разбери, че...

- Докато аз ям с баща ми, вие с елегантния набъузо да се изчукате тук, нали?! Колко хитуо!

Настана тягостна тишина, нарушена в крайна сметка от Косьо:

- Юли, какво ти става, миличка? Хайде, качете се с мама горе!

- Писна ми да ми казвате какво да пуавя! Мислите, че не знам ли? Пуозуачни сте! Само ти не знаеш, папа, класика в жануа! Хипопотам и катеуичка – нова поза за Камасутуа! Що не го филмиуате? Ще го ууедя в един поуно сайт, ще паднат луди мангизи!...

Ф-то се раздвижи, преобрази се в Т и изчезна така енигматично, както се бе появило. След нея тихо като сянка се изниза и Марта. Като след последния акорд на симфоничен концерт миг преди грохота на аплодисментите, в офиса настана оглушителен вакуум. Но никакви аплаузи не последваха, седяхме неподвижно, събеседникът ми като че ли въобще забрави за мен. Джазов комикс, тури му пепел.

- Ти да не си станал трезвеник? – рекох, за да го извадя от унеса, и си долях. Глътнах на екс. Запалих отново угасналата пура.

- Дадох си малко почивка – той запали цигара и със същия равен тон отбеляза: - Юлиана май е станала анорексичка. Не ще да яде. До скоро ядеше и повръщаше, но сега... Видя на какво е заприличала. Преди това ни сервира някаква истерия, твойта докторка я пооправи, но сега... Марта е виновна, че веднага не почнахме лечението...

- Всички тийнейджъри изкарват тежък пубертет, даже момичешкият май е по-лош…

- Стана на осемнайсет. Преди година пак имахме проблем с килограмите, но тогава още вятър я носеше на бял кон, мислеше, че, като манекенка, ще стане българската Линда Еванджелиста, че трябва да е 40 с мокрите дрехи. Като скъса с тая измишльотина, камък ни падна и някак се успокоихме с Марта, решихме, че като повечето деца ще кандидатства нещо... Но сега изведнъж пак...

- Момичетата повече споделят с майките, но Юлиана открай време е по-гъста с теб. Комплексът на Електра. Нищо ли не ти казва?

- Май не си познаваме детето. В последно време играеше някакви роли, правеше се на набожна - има икона, молеше се преди ядене, ходеше по литургии, подканяше и нас... Ама сега нито се моли, нито ходи някъде. Като кучето и котката са с Марта.

- Мяза на опъната струна. Марта.

- Ъ-хъ. Напоследък е изкрейзила на тема чистота. Навсякъде й се привижда мръсно, крещи, лети след нас с парцала, навсякъде вижда останали косми от Жоро, прахосмукачката не спира да фучи, бърше дръжките на вратите със спирт, ръцете й вече са разранени... Сутрин става в 4 да чисти. Като се прибере, веднага хвърля “мръсните “ дрехи, щави се под душа... Въобще…

Косьо дръпна дълбоко от фаса, опари пръстите си и побърза да го угаси. После добави:

- Не знам как ще завърши… това. Вече спя тук, на разтегателния фотьойл… Не че горе спяхме в една стая, но... И взе да закъснява, вечеряла навън да не цапа кухнята вкъщи... – изведнъж Косьо се приведе към мен и се взря, сякаш се чудеше дали не ми е излязъл ечемик на окото.

- Вярно ли е, чичка? – рече.

Очаквах го. Бе тъй напрегнат, че едната му вежда трептеше като за световно, а устните му бяха стиснати до бяло. Бе очевидно - цялото му същество жадуваше да чуе “не”. Не бързах да му го дам – отпих, пафнах един-два пъти и скрит зад облака, завъртях глава.

- Затворена страница- рекох, - от месец не сме се... срещали.

 

ДУШЕВНА ЧИСТОТА, (не)терапевтичен диалог

 

„Увеличи на монитора! Това е чичо пред къщата заедно с Иван, Хуанита и Карла. С Карла сте набори. Прекрасен екстериор, нали? Алеи, цветя, зеленина... Запазили са… чистотата си… душевната. Помниш ги, нали? Като ги водихме в Рилския манастир.”

„Но, папа, ако чичо Георги овдовя и е самотен, то Иван? Това, че ти е братовчед… да им се изтърсим за постоянно…”

„Не мисли, че бих допуснал да сме им в тежест, ще работя в една тяхна малка бензиностанция в края на Мендоса. После ще почна като учител по рисуване в гимназията, където Иван е директор - той оцени високо картините ми. Ти ще се сприятелиш с Карла, тя ще те въведе в студентската среда - и ти ще следваш в Буенос Айрес или…”

„Хуанита приритва за нас…”

„Знаеш ли, че тя е четвърт индианка? Виж каква е красавица!”

„Циганка.”

„Пра-пра-баба й е от племето килмес. През 17 век испанците насилствено ги изселват от района Тукуман, за да ги заселят на брега на река Ла Плата. Нарекли селището Килмес, но в началото на 19 век неизвестно защо селището е изоставено, превръща се в град призрак. Сега е предградие на Буенос Айрес.”

“Нищо интересно, щом не е описано от Майн Рид.”

“Индианското е живо в нея, може да ти говори с часове за коне. Ето я тук на бял кон, на черния отзад е Иван. Според Хуанита конете лекуват физически и душевни травми, имало такъв научен клон. Тялото им, освен че е по-топло от човешкото, при езда излъчвало множество хоризонтални и вертикални вибрации, поемани от ездача. Лечебни вибрации. Всички, занимаващи се с обич с конете, били здрави и щастливи. Съдружникът й с успех лекувал чрез езда болни от пареза деца. Ще заминем, нали, миличко – двамата с теб!?”

„Иван и Хуанита дойдоха като туристи, но не и чичо Георги, да не е луд да си спомня родната гадост?”

„През 90-а година пристигна голяма група политически емигранти, чакахме ги цял митинг пред “Св. Александър Невски”, но той не дойде. Имаше присъда – враг на народа, още е таял страх от тайните служби, а сега вече остаря. И ние ще забравим тая гадост…”

„И там е гадост, обзалагам се! Наистина ли го мислихте за мъртъв?”

„Писмата му са били унищожавани от ДС. Пуснали слух, че е убит на границата като диверсант при опит нелегално да влезе в България. След падането на комунизма писал до кметството и така го открихме! Колко плаках! Жалко, че нашите не доживяха!”

„Не са дочакали блудкоча…”

 

V. Относно SUI CIDIUM

 

Попаднал на задръстване на Орлов мост, Дик сякаш съжали за прибързаната си реакция да отмени пътуването си, но този път Марта му се стори повече от странна, беше неадекватна, дори може би не осъзнаваше, че говори с него и въобще, че говори с някого. Дик се опита да я тества с виц от колекцията за блондинки. На което тя бе промълвила: В “Пирогов” сме, шишко, чакаме Юлиана-Роса да умре. Убих я най-хладнокръвно, сега ще свърша и със себе си... Не бих понесла доживотна присъда на детеубийца... И бе прекъснала връзката. Опитите му да се свърже с нея и Константин, се оказваха безуспешни. И той отмени пътуването си до феста в Банско с клиентка, за която строеше хотел там - поклонничка на голфа и джаза…

Изглежда имаше повреда в светофарите, а полицията, както винаги, вместо да въведе ред, увеличаваше какофонията. Докато барабанеше с пръсти по волана, Дик се пренесе в оня топъл слънчев следобед в началото на лятото, когато Марта, кой знае защо, изненадващо доведе на срещата им и Юлиана (уж се били засекли случайно) във виенската сладкарница на „Московска”…

Тогава той бе изумен от нея, не беше я виждал от години. Споменът за детето Юлиана бе друг – ученичка от прогимназията, бореща се със свенливостта, несъвместима с имиджа на бъдеща манекенка, едно хилаво и длъгнесто късокосо момиче с телени шини по зъбите. Онова дете по мистериозен начин се бе изпарило, за да се превъплъти в красавица от приказките. После забеляза как мъжете на улицата се обръщат след нея.

Юлиана бе висока като баща си (сигурно имаше 177 см), но, ако изключим удължения овал на лицето, не бе взела почти нищо от него; от майка си – също (Марта се нанасяше до рамото й), с изключение, може би, на косата и белите зъбки (телчетата бяха изчезнали). Естественият цвят на косите, за разлика от Мартените, не бе жълт, което обаче можеше да се познае само по корените. До този момент бе имал предубеждението, че качествената блондинка непременно трябва да е синеока, другото намираше за проява на лош вкус. След тази среща бе сигурен, че представите му за женска хубост са се “извъртели на 180 градуса”. Истински красивата жена трябваше да е като Юлиана – светловежда (изящно извити пиявици!), със светлокафяви очи, с расова бяло-жълта коса и също толкова бяла, нежна и гладка кожа. Устните й – малки, сочни, с “т” образни ъгълчета, горната - с вълнообразни чувствени линии. Изваяни с тъмночервено, те образуваха един великолепно контрастен с косите и кожата ансамбъл. При вида на шията й си каза, че лебедите са се изчервили и са отлитнали преждевременно на север... Челото - високо и открито, носът – прав, с мънички ноздри (на едната блестеше метално топче) и също така малки (адски секси) ушички. Лицето и цялото същество на това необикновено момиче излъчваше женственост и финес, ала впечатляващи бяха очите – ретината им бе потънала до зениците под горните клепачи, което им придаваше “сантиментална отнесеност”, но и интелект. Дик знаеше, че хубостта не е рядкост сред българките, ала красотата на тая русалка не бе просто механичен сбор от правилни и изваяни черти - някаква енигма имаше и докато бъбреха, той се опитваше да намери ключа й като деликатно я изучаваше… Бе дошла обута в плитки, прилепнали към спортното й дупе ¾ джинси, подчертаващи дългите й крака и тънките глезени, а нагоре – с бюстие над момичешки вирнати гърди – за разлика от майка й, имаше какво да скрие. Голият корем поставяше акцент на талията (прашките, естествено, се показваха отзад), но и на татуировката - митичен дракон, чиято опашка стърчеше отпред над джинсите (“но най-безсрамно се пъхаше отдолу мръсникът”)... Естествено, пиърсинг на пъпа (“Нищо чудно да е турила халка и на гениталиите си, майка й изоставаше в ред отношения.”)… Тънките пръсти окончаваха с “п” образни нокти - така изографисани, че можеха да бъдат причислени към приложното изкуство… Несъмнено при сътворението й дядо Господ е бил в добро настроение и давал и ваял, давал и ваял, та чак се олял, но докато свещенодействал, някой изглежда за миг го бе разсеял, защото Дик забеляза говорния й дефект – вместо “р”, произнасяше “у”, дефект, който, според него, й предаваше сексапил и доза перверзност…

Да, в крайна сметка това „ангелче” не бе нищо повече от щерката на либидната Марта и импотентния Косьо, тийнейджърката, която тафи от време на време превръзки от майка си... Нещо повече - ни в клин, ни в ръкав изведнъж той безпогрешно нюхна и бе готов да се обзаложи, че седящото срещу него момиче вече е допуснало “интервенция под опашката си”. Но хващаше и още един бас – не бе покварено. Все още. Беше готов да се закълне, че го е направило не от порочна съблазън, а следвайки съвременните тенденции - красивата и ухажвана мамина глезла, в унисон с връстниците си, вместо да цепи басма на демодирания химен, бе предпочело сцепването му, защото днес целомъдрието бе най-неестественото от всички сексуални извращения…

При отприщването на светофара Дик се усмихна - нещо странно се случи с него в сладкарницата тогава - стана му жал, защото си представи как “някакъв брачен шопар гняви и лигави тази златна ябълка, как мръснишки я чекне, без да я цени, за да дойде, естествено, моментът, когато допирът до голото й тяло ще има предвидима реакция: вместо ерекция, никаква корекция. Само досада, неумолимо набутваща я в лапите на някой катил, точещ лиги единствено за разкрачените й обятия”… От къде ли тая дяволски пасторална картинка му беше позната? Усмихна се и на още един детайл от това рандеву: докато те с Марта се замеряха с общи лафове, изрусената палавница чат-пат пускаше нещо с инфантилното си “р” в отговор на техните задявки и очите й бяха ангелски. Ала на изпроводяк ангелчето в тези очи ненадейно бе изтикано от лукаво дяволче, което изписука: “Господин Доцент! Въпуеки темата за вуемето, ясно ми е какво си пуичинявате с пишките вие двамата!” Ала тогава Дик не допусна “мама Маута” да държи щерка си в течение на ерогенните си усещания в зоната под кръста. Може би девойката стреляше напосоки, защото той нито държеше Марта за ръка, нито побутваше коленете й под масата… Кой знае…

Забраненият достъп до противошоковата зала не попречи на Дик да нахълта при Юлиана, за да види как под завивките на мястото на красавицата бяха положили едно изпосталяло тяло в кома, тяло, надупчено от системи, едно изпито скулесто лице с катетри в носа и затворени изпъкнали очи - това същество нямаше нищо общо с онова от сладкарницата… Поглъщане на растителна отрова, може би Б-58, най-вероятно опит за самоубийство, сподели главният лекар, който се зае да обяснява на Дик, че състоянието на кома и до днес било загадка за науката, важното, разбира се, сега било пациентката да оживее, но практиката показвала, че късметлиите, прескочили трапа, след клинична смърт често се променяли. Дошли в съзнание, едни добивали детски разум, други били дарявани с необикновени таланти и способности. Извън градските легенди, след месеци в клинична смърт малцина щастливци продължавали живота си по старому; дай боже тя да се събуди бързо и всичко да е наред... Непрестанно димящата му цигара, гузната усмивка, повдигането на раменете вбесиха Дик - не бе настроен да слуша общи приказки, при все че нямаше колебания относно лекарската му добросъвестност и професионализъм…

Марта липсваше. Слава богу, че не налетя и на Константин, картината едва ли би се избистрила от неговата паника, най-много да му досадеше с малодушно хленчене, ала отсъствието му тук нагнетяваше допълнително неизвестността около съпругата му…

Напусна болницата с мрачно изражение. Дали изперкалото миньонче наистина не бе извършило някоя глупост със себе си? Всичко можеше да се очаква, но успокояващото беше, че макар животът на Юлиана да висеше на косъм, още бе жива и не би било логично Марта да изпревари събитията... Дик, разбира се, бе наясно, че да се говори за логика в случая беше нелепо, но знаеше и към кого да се обърне, за да почерпи информация от извора – д-р Елисеева.

Не съм ясновидка, още по-малко пророчица, ала някои събития могат да бъдат предвидени. Сякаш предчувствах последвалия развой, ала нямах правото да се произнасям, наставлявайки непотърсили помощта ми човеци в пълнолетие…

Възстановена, кулминацията в семейната колизия на Тихомирови изглеждаше така:

Константин поначало работеше нощем до късно в Офиса, а напоследък и оставаше да нощува там, но през въпросната нощ сякаш някаква сила го накара да се качи в апартамента - за въглен, за терпентин, бои или бог знае за какво, вече нямаше значение. След полунощ Марта и Юлиана обикновено вече спяха, но, прониквайки с котешки стъпки в жилището (Марта имаше капризен сън), той забеляза странна фигура на остъкления балкон. В сумрака на процеждащото се от улицата осветление той реши, че е Марта, макар да не бе в стила й да будува толкова късно, но в последно време при нея всичко несъмнено бе обърнато “с краката нагоре”. Може би се беше решила на разговор с него, за което той от няколко дни настояваше и което тя, стиснала устни, мълчешком отлагаше? Но, ако е така, защо не му звънна да го извика, нима се е надявала на случайността? Или се е канила да слезе при него? Не спиш ли, попита той, но като не получи отговор, надзърна, за да види Юлиана седяща на стол в дълга бяла нощница. При липсата на реакция на въпроса му той се взря в нещо тъмно на пода и видя мокрото петно. Нещо трепна в него, запали балконската лампа – нощницата на Юлиана бе мокра в скута, под стола се процеждаха капки! Не бе кръв, сякаш уринираше! Но – понечи да каже той, когато забеляза лицето й: варосано, с широко отворени очи, с бухтяща пяна между устните. Сетне Константин усети и неприятна миризма. Ани, какво ти е!? – раздруса я, ала тя сякаш не го забеляза и силно разтревожен, той побърза да вдигне от постелята спящата Марта...

Пренесоха безмълвното момиче в леглото и докато майка му, обезумяла и повтаряща безспир “Ох, божичко!”, се зае да я предреши (Юлиана се беше изпуснала и по голяма нужда), Константин започиства балкона. И тогава през отворената врата чу гласа й: Татко, какво търсиш там? Той мигом заряза всичко, спусна се към голото момиче и разтърси раменете му: Ани, да не си се отровила с лекарства, кажи!? Не съм! – бе отчетливият й отговор, след което отново потъна в себе си и отново изглеждаше неадекватна с отворените си немигащи очи…

По-късно дежурният лекар от „Пирогов” щеше да се възмути от колегата си от „Бърза помощ”:

„Да я успокояват с хлоразин! Пациентката има пълна загуба на съзнание, зениците са тесни, нереагиращи на светлина, клокочещо дишане, обилно изпотяване и особена миризма от устата. Не епилепсия, а отравяне е това! Sui cidium 1!…” 1 Самоубийство (лат.)

 

Р. S. Според наличните официални сведения една четвърт от жителите на планетата изпадат в хронична депресия, която е хранителната среда на умопомрачителните пориви към саморазправата (при депресивно болните опасността от самоубийство се увеличава 80 пъти!). У нас, в условията на проточилия се преход, всеки втори българин е подложен на стрес, но огромната част от хората, страдащи от депресии, не прибягват до квалифицирана помощ и това се корени повече в предразсъдъците и страха от прословутото жаргонно определение „луд”, употребявано с лека ръка от мнозина. Около 50 процента от тези, които се престрашават да идат при лекар, остават без правилна диагноза, повечето не получават никакво назначение…. Липсват кризисни центрове, липсват телефони на доверието, които са доказали своята полза в предотвратяване на самоубийствените опити (просъществуването на тези телефони бе краткотрайно по материални съображения)... А депресията съвсем не е тъжно настроение или спад в тонуса, както мнозина смятат. Уви, трайната меланхолия, загубата на интерес към харесваните неща, чувството за непълноценност и безпомощност, усещането да си в тежест някому, или с други думи депресията, е сериозна, почти винаги периодично повтаряща се и нерядко фатална болест, засягаща целия организъм. Депресията снижава качеството на живот повече, отколкото болести като хроничния артрит, хипертонията, диабета, дископатията, при жените тя повишава почти четири пъти риска от сърдечносъдови заболявания, увеличава смъртността от тях. За съжаление депресията се диагностицира трудно, тъй като не е хомогенно разстройство с една единствена причина и с еднотипно протичане, тя се крие зад неспецифични симптоми като общо неразположение, главоболие, безсъние, слабост, гадене, запек, проблеми във взаимоотношенията с околните, ала наследствеността е около 37 – 38 процента, по-ниска в сравнение с шизофренията… Женските пристъпи на меланхолия са два пъти повече от мъжките, а бременните предават мъката си на бебетата… Статистически при по-младите болни депресията повишава риска от алкохолизъм, зависимост от психоактивни вещества и самоубийство, между 20 и 60 процента от болните с депресия искат да прекратят живота си, а от 15 до 20 процента от тях наистина го правят…

Прието е за аксиома, господин Дик, че самоубийствата и опитите за самоубийство са единственият количествен показател, с който реално се измерва благополучието и нивото на психичното здраве на всяко общество. Според една нерадостна статистика на всеки 40 секунди един човек в света се самоубива – това прави 1 милион човека годишно!... Според данните на Световната здравна организация през последните години самоубийствата в цял свят са се увеличили с 60 на сто... Тъжното е, че най-много - 40% от опиталите да сложат край на живота си, са млади хора. Обикновено не се гледа с добро око на самоубийците, ала малцина от тях - само 1/5! – всъщност са с тежки психически разстройства: шизофрении или соматичи заболявания. Всъщност повечето са имали разрешими психологически проблеми, прибягнали са към самоубийство поради отчаяние, обезверяване, загуба на усещането за смисъл от живота, което възниква в контекста на отношенията с другите. Едно ново изследване на Института по психология при БАН ме потресе, цитирам: 76% от младите от 16 до 20 години не могат да се самоопределят, не са способни да кажат за какво живеят, кои са идеалите и враговете им (в Западна Европа този процент е около 35), констатира се пълно разместване на ценностите… Както се казва – без коментар…

Ние можем да оценим себе си само през призмата на отношенията си с другите и когато такива отношения липсват или са формални, усещането за безполезност и малоценност се засилва. Малко хора се замислят върху факта, че суициното действие в същност е импулс, че при разтеглянето му във времето той отшумява, че повечето от тези, които посягат на живота си, всъщност не искат да умрат, а им е тежко да живеят, че те искат да бъдат спасени, че постъпката им всъщност е вик за помощ...

В Канада са установили, че девойките с анорексия и булимия са 20 пъти по-застрашени от самоубийство... Че опитите за самоубийство при лесбийките и хомосексуалистите са пет пъти повече. Потвърждават го изследванията на Психиатричния институт „Макс Планк” в Мюнхен и съответната катедра на Фрайбургския университет…

У нас рядко се провеждат подобни проучвания. Може би защото резултатите не са обнадеждаващи – има данни, че ние българите държим първенство по броя на психично болните пред страни като Великобритания, Франция, Германия, Италия, Белгия и Украйна... Повече опити за самоубийство правят жените, но при мъжете са по-сполучливи… Според статистиката между 13 и 35% от престрашилите се, уви, ще продължат да опитват, докато успеят...

Нашите политици, по разбираеми причини, са индиферентни към явлението и към сведенията, съдържащи се в Националния регистър на самоубилите се и направилите опит, и предпочитат да работят със социологически агенции. Може би защото числата в Националния регистър са стряскащи, а обобщенията и изводите от тях просто не ги устройват - у нас от самоубийства умират близо два пъти повече хора от загиналите при катастрофи… Убедена съм в главната причина – изчезването на пътеводните знаци, липсата както на силови, така и на духовни водачи, изчезването на всички табута, събарянето от пиедестала на изконния човешки морал и възкачване ценностната система на Мамона, внушаваща, че да имаш е по-важно от това да бъдеш – псевдокултурата на лустрото…

Съществува и една друга гледна точка, на която ти, уважаеми господин Дик, обзалагам се, ще погледнеш с насмешка. Ала дори ти самият да беше автор и застъпник на тезата, лично аз щях да се въздържа от коментар. Така или иначе само ще маркирам фактите и нека всеки в зависимост от убежденията и защо не - на интуицията си? - сам направи своите изводи.

Учените отдавна са установили, че човешкият мозък има специфични цикли на активност и честоти на работа. Доказано е, че съществуват външни лъчения с определени характеристики, които са в състояние да влияят пряко върху човешката нервна система. Вече е познато въздействието на т. нар. невидим 25-и телевизионен или кинокадър (зрението улавя до 24 картини в секунда), който кадър въпреки „шапката невидимка” навлиза дълбоко в подсъзнанието ни. Чрез този невидим кадър телевизионните и интернет реклами ни убеждават да купуваме. И ние купуваме. (Показателно в това отношение е поведението на малките деца – те са безразлични към телевизионните предавания, но рекламните клипове буквално ги „залепят” към екрана – т. е. домът вече не е наша крепост.) Схемата се повтаря чрез нискочестотни излъчвания и в радиопредаванията (вестниците въздействат по друг начин – чрез методичното втълпяване на песимистичното). Военните, естествено, никога не пропускат да се възползват от всяко научно откритие и още в края на миналия век САЩ осъществяват чрез доброволци секретния „Проект Пандора” (името не се нуждае от коментар). Изобретени и произведени са мощни Пси-генератори, облъчващи хората с определени честотни вълни, чиято крайна цел е контрол върху съзнанието. Отчетените резултати сочат ред сериозни отклонения: психически, кръвни, сърдечно съдови, мозъчни, тремор, нарушения на менстуралния цикъл… Явяват се поведенчески изменения – нарушена памет, депресия, халюцинации, отпадналост, агресия, панически атаки, безсъние, апатия, главоболие и др., а при продължителна „физиотерапия” следват ракови заболявания, инсулти, инфаркти… Еврика! - танковете, оръдията, та дори балистичните ракети с атомен и водороден заряд вече са архаични пред психотронното оръжие. Защо да се убива противника, когато може да се превърне в безвредна, лесно манипулируема тълпа? Може би целта на глобализиращият се едър капитал е глобалният контрол над едно аморфно и апатично човечество?

Отгатвам въпроса ти и отговарям изпреварващо: убедена съм, че горното няма пряка връзка със случилото се с Юлиана, то е само повод за размисъл. Защото не бих искала апатията на моите сънародници, отчуждението, агресията в училищата, улиците, градския транспорт и аутобаните, увеличеният брой на самоубийствата да бъдат свързвани с подобен детайл на перфидната и тихомълком осъществявана глобализация, нагиздена с красиви фрази.

Прекалено злокобно, за да е истина, нали?

Един Бог знае. Може би предстои раждането на нов Оруел?

 

ИНКВИЗИЦИЯ, (не)терапевтичен диалог

“Как можа да го сториш, миличко?! Това ли целеше – да нараниш мен и майка ти? Успя, инквизицията бледнее!”

“Безсмислен живот като вашия - това ли ще ми предложиш? Ти беше моят идеал, папа. Но се пречупи, стана хипохондрик... Вместо да ти помогне, Марта ритна бурето и ти увисна безформен, жалък... Презрях егоистичната й похотливост, отблъсна ме твойто малодушие... После разбрах – талантът е раним, вехне във времена на грубост и бездуховност...”

“Романтичката ми, всички времена са били вероломни!

“Потентен не е равно на мъжествен, най-често значи неандерталец – по Мартиния вкус! Тя те има за метросексуален, макар да не си бръснеш краката. Деликатен и фин, но също с Бога великодушен и силен - това е истинският човек! Той е невидим за тълпите от Марти!”

“Ако бях силен, не бих я подложил на това изпитание. Тя не го издържа, което е проява на слабост, мило, не на садизъм. Май и двамата се оказахме слаби.“

“Да, не можеш ли удари с юмрук по масата? Един пердах? Ще се върне разкаяна, елементарните жени са такива.”

“Това е табела. Не всеки кръстопът е с табели, понякога трябва сами да откриваме пътя.”

“Бих се махнала на твое място! Като я разкара и дебелият, ще те оцени, но късно...”

“Всички се раждаме телета, но едни умират като волове, а други – като хора. Чувствах, че предстои да направим стъпка. С майка ти. Към човешкото. Но и двамата тъпчехме на място. И се появи Дик. Ти ни изненада. Раздялата ще оформим и в съда. Тя поплака, но не се възпротиви. Ще заминем двамата с теб, нали? Тоя кошмар ще остане лош сън, там е друг свят!”

“И там са безмилостни! Безкрайно изморена съм, папа… Бившето ни семейство - бяхме трима непознати...”

“За да опознаем другия, май първо себе си трябва да познаем?...”

“Може в някой следващ живот, ако пак сме заедно, да се опознаем… Тук само Майя опознах – беше нежна и непригодна за тоя жесток свят. И отиде в по-добрия.”

„Искаш да кажеш, че… Какво знаеш, моля те, не ме мъчи с двусмислици!”

„Просто го знам. Повече не мога да ти кажа, освен че и аз вървя след нея… Сбогом, папа!”

„Юли, случило ли се е нещо с Майя, кажи! Ти поне ме пожали, ако си отидеш и аз няма да живея, моля те, Юли, имай милост!”

 

VІ. Относно ДУХА НА ДРУГИТЕ

 

Да живеят под един покрив, да са заедно и при всяко “Добро утро” пред очите им да изниква мъртвешки неузнаваемото лице на Юлиана, да чуват трополенето на пръстта върху ковчега? Негласно да се питат кой от двама им е по-виновен? И без друго сивият и безсмислен низ на дните след трагедията неминуемо ще им докара болести, които дано час по-скоро съкратят мъчителния им престой под слънцето. Раните им никога не ще заздравеят, но садистичното ровене в тях ще ги отведе зад решетките в усмирителни ризи. Не че за Марта и Константин имаше значение, но както рефлекторно отдръпваме пръста си от нажежения котлон, така и те смятаха, че, развеждайки се, ще избегнат непоносимостта на болката, ще намерят относително избавление. И решението им изглеждаше логично.

Ала аз бях длъжна да ги закълна: Докато опасността за живота на Юлиана не премине, докато не стабилизира психиката си, нищо да не предприемат. Неадекватни и ужасени, Марта и Константин кимаха механично. Лекарите даваха надежди, но не гарантираха за степента на увреждане на черния дроб и мозъка – ако оживееше, възможна бе частична или пълна инвалидизация. Кимаха. Като им говорех, че трябва заедно да идват на свижданията, заедно да показват загрижеността и обичта си, да я уверяват, че след изписването й тримата ще са заедно, защото положителните емоции имат медицински, а не сантиментален ефект, кимаха. Не зная доколко вникваха в чутото, но кимаха. Дано Юлиана с Божията помощ оживееше, а ако се поминеше, нека се развеждат, да се разкайват, да се ненавиждат, да прехвърлят вината си, да правят, каквото знаят. Кимаха.

Съзнавах необходимостта разумно, търпеливо и добронамерено да бъдат напътствани. Бяха безпомощни почти колкото Юлиана.

Вечер, станал сам в ателието, Константин се разтреперваше – сякаш жив бе зазидан в гробница! Сядаше на стола и замръзваше вцепенен без всякаква мисъл, като че не Юлиана, а той бе в кома. В първите кошмарни дни, парализиран от смразяващата сцена на уведомяването - протоколните лекарски съболезнования: направили са всичко по силите им, но, уви, и т. н. - буквално онемяваше и не отговаряше на позвънявания по мобилния, дори не поглеждаше кой е. Ти си виновен! – грачеше. - Не я попита какво я вълнува, нарцистично животно! Ти, зрелият мъж, се чувстваше смазан и обезсърчен, а камо ли едно дете! А тя е имала нужда от внимание, от закрила!...

Ненавиждаше се и ако в този миг го уведомяха за злощастен край, би последвал дъщеря си. Ала когато на третия ден научи, че детето му се е разплакало, заплака и той. Същата вечер, седнал на стол в ателието, без да свали връхните дрехи и обувките си, усети разтопения метал - вътрешностите му горяха, давеше се, поемаше дъх със свистене, магмата пълзеше нагоре и отворил широко очи, той очакваше края си... И тогава забеляза Богородица с младенеца - една от неговите рисувани за продан икони. Дъхът му секна и лавата сякаш спря. Стори му се, че Богородица го гледа с живи очи и се кани да му проговори. Халюцинираше. Навярно Юлиана по някакъв начин му се подиграваше заради иронията му към новата й модна колекция - религията. Горкото дете – от безизходица се бе хванало като удавник за Бог! Ако го имаше, би ли допуснал тая крещяща несправедливост?! Ако трябваше да раздава възмездие, Той трябваше да удари него и Марта, а не ангелчето си! Трябваше да срази безбожните комунисти, вместо да подлага на несправедливи нечовешки мъки баща му – човекът олицетворение на почтеността и невинността... Религията – упованието на слабите, на победените и безсилните... Ала изглежда, че и в най-здравомислещия тлее искрата на мистицизма! Инак не би могъл да обясни случващото се с него - от гърдите му се изтръгна хриптящ звук, изломоти: “Богородице, ако те има, помогни Юлиана да оживее, помогни Юлиана да оздравее! Моля те, Богородице, моля те!” Сам изненадан, засрами се, сетне почувства, че му бе олекнало. Повтори молитвата отчаяно, с цялото си сърце – отново на глас! Гордостта му бе потънала вдън земи – нека е унизен, стига Юлиана да оживее! Отказа да се погледне отстрани, да се анализира, да презре слабостта и глупостта си – и самовнушение да беше, лавата бе изчезнала!

На следния ден, седнал на стола до болничното легло, той галеше гъсто растящите Юлианини коси, обрамчили изпитото й лице, когато изведнъж съзря в очите й усмивка. И със сетни усилия, надвивайки напиращия хлип, също се усмихна, безсилен пред стичащите се вади по бузите…

От тоя ден насетне Константин започна да се моли. Странно – след всяка молитва Богородица от стената сякаш едва забележимо му се усмихваше!

И един ден, преди да отиде в болницата при Юлиана, той се отби с иконата в черква, за да бъде осветена от свещеник. По-късно, седнал на стол до леглото на дъщеря си, той сякаш ритуално й показа Божието изображение, за да види как очите й грейват, за да чуе шепота й: “Прекръсти се, папа!” Не можеше да повярва, това бяха първите й чути от него думи след катастрофата! И естествено, побърза да се прекръсти. Обзе го суеверие, каза си, че би приел исляма или будизма - все едно, стига благодарение на това тя да оздравееше! От тогава вечерното му вцепенение го напусна и коленичил, той молеше Богородица. Молеше със сълзи и на глас. След молитвата винаги му се струваше, че Богородица наистина го гледа благосклонно, че почти му се усмихва! И у него се появи необяснимата увереност, че, макар лекарите да се въздържаха от обещания, най-лошото вече е минало. Не се запита откъде се е взело предчувствието, но си даде сметка, че той вече е в състояние да разсъждава. Разбра го от въпроса, който като живо същество безмилостно се изправи пред него. “Говори! Хайде!” – подканяше го съществото, с високомерно скръстени ръце. И той установи, че не е готов, даде си сметка, че от него се искаха откровени обяснения за онова негово състояние, в резултат от което той на практика изостави любимата си Юли и което го бе превърнало в слепец за нещото, довело я до злощастното решение. Можеше ли наистина да бъде избегнато случилото се? Вината му бе вън от съмнение, но в какво точно се заключаваше? Къде сгрешиха – той и Марта? Но ето - включвайки и Марта в схемата, прехвърляйки й по този начин част от отговорността, той може би отново малодушно шикалкавеше? Боже, дали, ако той бе тръгнал по друг път, би избегнал случилото се с Юлия и с Марта? Дали Константин заложи всичко на картата, наречена политика, под влияние съдбата на баща си? Дали ако би избрал друга посока, би имал сетива за незабележимите метастази, пълзящи в съзнанието на любимата му дъщеря? Ала споменът за случилото се с татко Иван бе оставил бразда в съзнанието му, бразда, която го бе заредила с ненавист. Как да забрави концлагера Белене, физическите изтезания на баща му, силовото пречупване на духа?… Би било абсурдно бурните събития покрай рухването на желязната завеса да изтекат покрай Константин, а той еснафски да гледа отстрани, татко Иван би се обърнал в гроба! Мисълта за него винаги му носеше болка, помнеше усмихнатия му образ единствено от запазени снимки. Наред с другите изтезания, комунистите жестоко горили с бензинова горелка половите му органи и близо десет години след освобождаването му не е бил мъж… Затова Константин се родил късно - година преди кончината на създателя си… Преситените граждани на бленувания Запад никога не ще разберат какво е да си живял при тоталитаризъм, какво е несвобода, какво е страх, лицемерие и фалш, какво е миризмата на блатна гнилоч, сковаване на инициативността и обричаща на вегетиране уравниловка! С каква жажда Константин поглъщаше всеки нов брой на идващото от Русия списание “Огоньок”! Нещо ставаше с голямата северна мечка и то бе прекрасно, името Горби се произнасяше шепнешком, с благоговение! Та можеше ли той да остане безучастен към ония първи кълнове на надеждата, които дойдоха и у нас с нечуваната дързост на основания Обществен комитет за екологична защита на Русе? (Трябваше да минат години, за да узнаят истината – румънците под прекия контрол на семейство Чаушеску са тровили дунавската ни столица чрез Гюргевските химически заводи с поддържаното от САЩ и СССР производство на бойни отровни вещества, предназначени за Ирак и толерирания диктатор Саддам Хюсеин, позорно обесен по-късно от задокеанските си покровители!...) И когато под напора на събитията се разчу, че Южният парк се превръща в своего рода Хайдпарк, Константин бе окрилен и оттук насетне нямаше сбирка без негово участие. Тогава той с изненада установи, че има дарбата на оратор! Слушаха с внимание смелите му за ония времена изказвания, осъждащи екологичната политика на правителството (за по-радикални думи още бе рано), ръкопляскаха му. Нима можеше да липсва на онзи първи митинг, разгонен с палки от милицията пред “Кристал”?! (С цицина на главата, Константин сияеше в противовес на уплашената Марта, която не чакаше нищо добро от случващото се); нима можеше да го няма на онова емблематично хоро на 14 декември, извиващо се от разгневеното множество около сградата на парламента и скандиращо “Долу член първи!”? (Не сполучиха с нежна революция, но катурнаха червения президент!) За да дойдат ония зашеметяващи и пълни с опиянение времена, родили магическата абревиатура СДС. Логично бе Константин да се запише в Зелената партия, макар социалдемократите и земеделците в квартала да бяха по-многочислени (по-късно по настояване на Константин цялата квартална структура напусна Зелената партия, чийто председател бе уличен в колаборационизъм, и преминаха анблок в новоучредената Консервативна екологична партия - КЕП, за председател, на която с безапелационно мнозинство бе излъчен Константин). Направи си отвод на предложението за кандидат за председател на Общинската структура на СДС, състояща се от 7 – 8 партии (надяваше се да открадва време и за рисуване). Достатъчно му бе да е зам.-председател на Координационния съвет, заедно с председателите на другите партии, с които имаха единомислие в основното – комунистите да бъдат съборени от власт, да им бъдат отнети икономическите лостове, да бъде извършена справедлива приватизация, за да стане страната европейски просперираща и демократична, каквато е била до 1944 г. Вероятно същото чувстваха и останалите – в общинския клуб на СДС денем и вечер прииждаха всякакви хора: обикновени работници, интелигенти, мъже и жени, юноши. БСП (БКП) все още бе колос и дори говоренето срещу й изискваше кураж, но и даваше особена сладост... Мръзнеха до среднощ и се поболяваха на ежедневните сбирки, но подриваха влиянието на червените в квартала, включително и в структурите на Читалището и Църковното настоятелство; лепяха плакати по огради, стълбове и входове, звъняха по домовете, агитираха колебаещите се...

Последваха ония фалшифицирани от Държавна сигурност избори, след които Константин, вървейки на едно протестно шествие заедно с други съмишленици, плака от оскърбление. (Нима бе възможно след зашеметяващото милионно синьо море на Орлов мост, чиито вълни страховито бучаха и отвъд хоризонта, комунистите да спечелят без измама?!)

След първоначалната еуфория от невижданата многопартийна система и изборната загуба Константин забеляза отлив на ентусиазъм у масовия гласоподавател – в клуба вече идваше твърдото ядро, а централата на СДС държеше по-тясна връзка с тях, по-често им гостуваха сини депутати, държаха се свойски, дори пийваха по чашка с тях, молеха Константин да разкаже за репресираното си семейство. (И той разказваше за баща си, но и за майка си – как след пращането му в Белене тя не се подчинила на заповедта да се разведе – били още младоженци! - и я интернирали, но след година успяла тайно да се върне в София, за да заживее скришом у сестра си; как години наред не излязла навън, плахо гледала през прозореца, а когато някой съсед звъннел, винаги се завирала под леглото; навикът да се крие под кревата останал и след като желязната хватка на комунистите поомекнала, бил преустановен едва подир излизането на татко Иван от концлагера, но страхът останал до края на живота й...)

Последва нова вълна на напрежение, ново хронично безсъние и агитация преди задаващите се избори и - еврика! – “С малко, но завинаги!”, комунистите най-сетне бяха гътнати! Константин забеляза как след победата в клуба масово заприиждаха желаещи да се запишат в СДС – прохождащи бизнесмени или напиращи за кариера мъже и жени, амбициозни, енергични, умеещи да създават връзки и приятелства със силните на деня... Веднъж в клуба дойде и негов съсед, който без увертюри заяви, че скоро е напуснал комбината “Кремиковци” и че ако му издействат назначение на генерален директор в същия комбинат, би работил за синята идея... Константин се изсмя – въпросният господин не бе участвал на нито един митинг, не бе залепил нито един плакат!...

През управлението на първото синьо правителство Константин за първи път почувства, че в известна степен е станал ненужен, депутатите навярно бяха изгубили адреса на клуба, но той смяташе, че в крайна сметка е нормално животът да се успокои, да потече в мирно русло...

Константин е сети за четките си. Поради слабостта му към синята цветова гама, мнозина виждаха в него синия фанатик, конюнгтурчика, ала той не си и правеше труда да обяснява естетическия си уклон към синьото още от студентството... Склони на увещанията на съпартийците си да превърне помещението на клуба в артгалерия, сините му пейзажи, портрети и абстракции придаваха на партийните страсти интелектуалност и мекота (за да констатира накрая, че четири от платната му липсват). Някои от бившите му колеги по четка откриваха инвенции в тях, подканяха го да намали темпото в партийното строителство и да помисли за самостоятелна изложба. Юлиана се гордееше с баща си, Марта също ги харесваше... Успоредно с това Константин бе захванал и частен бизнес, бе регистрирал своя фирма за графичен дизайн, художествено оформление и печат, поръчки не липсваха, но това, което не достигаше, бе времето...

Константин не виждаше връзка между бизнеса си и евентуални бонуси от познанствата си с депутати и други влиятелни личности, но понякога се шегуваше, че не би отказал джакпота синята централа да му поръча отпечатване на бюлетините за едни парламентарни избори… Тогава би построил и оборудвал собствена печатница...

След скоропостижното падане на J.F.K., както наричаха синия министър-председател по аналогия със знаменития Кенеди, поддръжниците на идеята отново се изпариха, за да остане пак ядрото... Бяха тандем с председателя на кварталното ОДС К. Симов, сговорчив човек, нисък и як, прототип на Санчо Панса, но кълновете на предстоящото никнеха – скоро Симов бе обграден от напористи нови водачи на кварталните партийни организации, които незнайно защо сякаш се стремяха да изолират КЕП и респективно – Константин (според Косьовите съпартийци те се бояли от влиянието му и се стремели да го изтласкат, за да изтикат себе си напред – новоизлюпени седесари, надушили задаващия се келепир, някои от които пребоядисани бивши членове на БКП). Симов се стремеше да балансира, да тушира всякакви противоречия, което не му пречеше да отдаде срещу символичен наем заведението в клуба, което уж бе кафе, но на практика си беше ресторант; съседното помещение бе отдадено по същия начин за офис на частната фирма на партийни приближени... Константин им пречеше и с още нещо – да разпределят по между си и да продават на търговци пристигащите от странство помощи, предназначени за раздаване на социално слабите (кафето на клуба и въпросният офис понякога се превръщаха в пращящи от стока складове, Константин не пожела да вземе за себе си и една риза)...

На фона на задаващите се буреносни събития в края на фаталното Жан-Виденово управление, Константин наричаше дрязгите в клуба дреболии. Защото разрухата от ден на ден добиваше катастрофални размери (гладната Луканова зима на 1991 г. бледнееше), което раждаше нов приоритет - престъпното правителство на социалистите час по-скоро да бъде съборено и дадено на съд...

И започна оназ епопея, хрониката на която Константин никога нямаше да забрави:

- през лятото на 1996 г. цената на долара започва стремглаво да расте, следва инфлация, банкови фалити и самоубийства на хора, изгубили спестяваното през целия си живот;

- на 2 октомври е убит Андрей Луканов (всички са убедени, че е по поръчка на собствената му партия);

- на 3 ноември Петър Стоянов печели безапелационно втория тур на президентските избори;

- магазините са празни, левът се обезценява главоломно, започват да дават седмични заплати, но сутрешната покупателна стойност на лева е далеч по-висока от следобедната;

- на 12 декември ОДС с декларация призовава разпускане на парламента и предсрочни избори;

- на 21 декември Жан Виденов подава оставка, но социалистите упорито отказват служебен кабинет и нови избори;

- на 8, 9 и 10 януари София и страната е залята от протестни шествия и митинги;

- на 10 срещу 11 януари сградата на парламента е щурмувана от изчерпалите търпението си митингуващи противници на режима; кадрите са излъчени като водещ материал от SNN;

- на 21 януари Петър Стоянов встъпва в длъжност и безрезултатно призовава БСП да се откаже от властта;

- на 28 януари синдикатите обявяват обща национална стачка, в края на месеца край Дупница е издигната първата барикада, блокираща международния път към София;

- на 3 февруари световните новинарски емисии започват с новината, че България е под блокада по суша, въздух и вода;

- България е на ръба на гражданска война, кръвопролитието е на косъм;

- на 4 февруари под страшния напор на масите, обградили в плътен обръч сградите на Президентството, Министерския съвет и Партийния дом и наелектризирани до степен експлозия, социалистите се отказват от властта.

Някои от миговете щяха да останат паметни и в личната му хроника:

* Отървава Симов от гнева на сините – в деня на блокадата на главните софийски кръстовища Симов не се явява и синьото множество става неконтролируемо – измъкват го по пижама от жилището му, налитат да го бият на стълбите. „Може пък наистина да е болен?” – защищава го Константин и благодарение на него Симов се разминава само с няколко ритника… (По-късно съпартийците му отчитат грешката, напомнят, че пердахът би бил заслужен – само след няколко месеца, вече депутат, Симов ги забравя…)

* Блокажът на кръстовището „Сливница” – „Опълченска”, където Константин е комендант. Барикади от струпани бетонни цветарници, контейнери за смет, градински пейки. Студ. Живеещите наоколо носят термоси с чай, сандвичи, минувачи се присъединяват или ги окуражават. Не липсват и провокатори, агенти, мутри, които заплашват, настояват на всяка цена да преминат кръстовището, бизнесът им пропадал. Една от тези мутри набира скорост с колата си и минава през крака на станалата известна по този повод студентка Н. Константин не успява да усмири освирепелите студенти от барикадата, които префасонират злополучния автомобил и водача му… Константин почти не се прибира в къщи, очите му са червени от безсъние…

* На паметния 10 януари 1997 г. Константин е сред първите обкръжили сградата на парламента (градският транспорт вози безплатно прииждащите). Първата атака е в 17,10 ч., кордонът на охраната е пробит, автомобилите отвън са изпочупени. Червените депутати отвътре пеят „Къде си вярна ти любов народна” и Константин се прощава с идеята за нежна революция – втората атака на служебния вход на сградата е с негово участие, проникват, но биват посрещнати с водни струи, сълзотворен газ и вътрешна барикада от мебели, следва трета неуспешна атака… Към 3 след полунощ, когато редиците оредяват, спецчастите изненадващо атакуват, Константин и още мнозина са откарани с кървящи глави в болницата…

* Подготовката за изборите след падането на комунистите. Всички редови седесари от района не крият убежденията си, че на първа позиция в листата на района трябва да бъде поставен именно той – Константин. Ала в района се ражда изумителен компромат – че Константин е доносник на тайните служби – той, репресираният! Смее се с глас пред съпартийците си, но долавя в очите им сянката на съмнението. Реагира незабавно и представя на заседание на Координационния съвет официален документ от архивите – никой не бива да се съмнява в кристалното му минало и настояще. Съпартийците му го убеждават да се яви на предварителни вътрешни избори и той се явява…

Редовите седесари са удивени от “игровите” способности на Симов, триковете му с безплатните обеди за “социално слабите”, раздаваните дрехи втора употреба в ромското гето. Константин губи, макар и с малко и в същинските избори му е определено неизбираемо място в листата. По-късно, когато той вече се е оттеглил от политиката, връщайки се в мислите към тези събития, си спомня за казаното от негов симпатизант: “Знаеш ли, приятелю, защо хората предпочетоха Симов пред теб? Не са виновни само циганите! Всички, включително и антикомунистите, са убедени, че за да успее един политик, той не бива да е честен! Той трябва да умее да надиграва мошениците от лагера на съперниците с техните средства, да бъде по-мошеник и от тях!...” Константин отказва да повярва… Но веднъж включен в листата, не може да се откаже по средата на кампанията. От кварталния Координационен съвет изискват от него пари за предизборната кампания, Симов и приближените му са недоволни от осигуреното от КЕП чрез членския внос, Константин дава доколкото може още от заплатата си, ала явно е недостатъчно – колко е тя? Откъде да намеря повече? – вдига той рамене пред Симов. Излагаш се, продай апартамента, щом искаш да ставаш депутат! Константин млъква смазан и удивен – съперниците му от ОДС наистина вливат пари! Как ли намират “безкористни” спонсори?... На финалната среща с обществеността в една от залите на НДК, където всички кандидат депутати от софийската листа са наредени в президиума, Константин пристига с обичайното си облекло – по яке, докато останалите са костюмирани и с вратовръзки. Бива смъмрен, на което отговаря: Да сте виждали някъде художник с вратовръзка? Чува подмятането: Такъв и ще си останеш!…

 

Р. S. Бях се въоръжила с търпение и упоритост по отношение терапията на Константин, имайки предвид усложнения микрокосмос на творците, смятах, че той, а не Марта ще е трудният посетител. След време Константин почти без съпротива се съгласи да участва в груповите психодраматични сесии на Кораба. Напълно непознатите за него хора не се оказаха бариера, както при мнозина посетители. Не се заредих с илюзии, ала се обнадеждих – ако бе истински талантлив, трябва и преди да е давал път на новаторството – ако не в житейски план, поне в творчеството си. Което никак не е лесно, защото, както казва Ото Ранк „духът на другите” ежедневно ни втълпява: „За кого се мислиш, можеш ли сътвори нещо по-добро от това, което ние сме създали? Понеже си самонадеян, не осъзнаваш колко си малък и глупав, дързостта ти да мечтаеш за по-различни пътища обижда перфектната ни, проверена във времето работа. Твоите идеи са еднодневки, а нашите - солидни, от векове непоклатими, затова си налягай парцалите и трай!...” Тоя дух неусетно става наш вътрешен глас. Наистина се иска енергия и кураж да се противопоставиш.

Катарзисът като средство за засилване на психичното здраве е търсен още от предисторическите времена чрез езическите вербални, танцови и спиритични ритуали, продължени през Античността чрез театъра, а през Средновековието чрез изповедта. Психодрамата като техен наследник също насочва усилия в посока пречистване чрез катарзис на тялото, разума и душата с по-съвременни средства…

Константин намери сила да се изправи. Да покаже, че е жив. Без да е сигурен, че няма да бъде отново, този път фатално съборен.

 

ЩЕ ОЖИВЕЕ ЛИ?, (не)терапевтичен диалог

 

“Ще оживее ли? Имам ли думата ти, доктор Елисеева?”

“Не без ваша помощ – твоята и на Константин. Вероятно и на Майя. Как върви издирването на Майя?”

„Баща й живее в провинцията и нищо не знае. Според него тя е отишла да проституира в чужбина. Полицията опитва да се свърже с майка й в Италия. Може да е там?”

„Нещо ми подсказва, че е особено важно да открием Майя – и тя по някакъв начин е повлияла на Юлиана.”

“Ще видиш колко слабохарактерна е Юлиана-Роса, доктор Елисеева!”

“Само силните могат да са самоубийци, Марта! Зад твойта назидателност се крие огромна тревожност - още преди случката с Юлиана.”

“Юлиана-Роса правеше всичко напук, като че бях злата мащеха! Тя не приемаше никакъв съвет – за облекло, професия, приятели! И вдигнах ръце - да сърба попарата белки помъдрее! Но пак аз ще опера пешкира, знам! Никой никога в нищо не ми е помагал!”

“Но мама Роса с месеци е гледала Юлиана в провинцията. Като бебе, че и после, нали?”

“И мен ме даваше на баба през ваканциите! Но не ми говори за мама Роса. Бях кротко момиченце, а тя ме биеше. Ако не си изям яденето – бой! След пакост - бой! Ако получех петица – бой! Толкова ме е било страх! Един път ме би с някаква летва. Не знам дали беше нарочно, но в края стърчеше пирон! Още имам белег на бедрото! И сигурно съм я ненавиждала, защото – никога няма да го забравя! – как веднъж ме гонеше из двора да ме бие. И аз, бягайки, докачих камък, обърнах се и го запокитих към нея! Ако я бях улучила, сигурно щях да я убия! Добре, че поне тоя грях нямам!...”

„Не мисли, че те е мразила.”

„Сигурно е било от някаква примитивна загриженост... Ето, открих думата – тя е един примитив! Студен и душевно груб човек! Има развито някакво родово чувство, може да рони сълзи за роднини в провинцията, но за тези до нея милост няма... Още като деца, пък и до сега, все тоалетите на другите момичета бяха хубави, моите – не, все другите с хубави прически, аз – не! Била съм дребосък (викаше ми къс баджак!), с плоски гърди, кой мъж щял да ме хареса! Още като девойка... тя дори не ми и намекна какво е това мензис... Научих за него – и за секса, и въобще - от улицата… А като ми дойде първия път!... Потече по краката ми, уж знаех, но се уплаших, на никого не казах, идеше ми да потъна в земята, защото го имах за нещо срамно! Никога нищо не съм споделяла с нея, в смисъл, нещо интимно... Представяш си самочувствието ми в гимназията…”

„Но две момчета се бореха за теб?”

„Дичо ме харесваше поради липса на избор – бузест и пълен, знаел е, че няма шансове с хубавиците… Подхождахме си по тая линия. И почти бях склонила…”

„А Константин?”

„Не знаех с какво съм заслужила вниманието му. Докато той един ден не ме покани в къщи и вместо да ми посегне, ми показа едни портрети. Едва се познах - хем бях аз (очите, косите, устните), хем от платната ме гледаше непозната, романтично замечтана Марта... Тя ми допадна повече от Дичовата...”

„И направи своя избор.”

„Съзрях тъга, но не и гняв в очите на Дичо. Горчивина и смирение. Те, естествено, с годините изтъняваха, но аз знам, че никой не е изпитвал нещо подобно към мен – безрезервна обич, без иск в замяна…”

„Константин не те ли обичаше?”

„Обичаше ме, но след време установих, че обичта му към мен сякаш е била само детайл от красивите му планове за бъдещето. И когато неговите въздушни замъци рухнаха, някъде затрупана отдолу остана и любовта му към мен...”

„Лимбичната ни система съхранява емоционални спомени от ранното детство, от бебешкия период, дори от вътреутробния. Вие с Юлиана имате сходни спомени, Марта. Отношенията по женска линия в семейството ви май се наследяват?”

„Ох, докторе, никога няма да забравя раждането... Очаквах го с такава радост, с нетърпение... Защо все на мен се случва, защо не съм като другите? Като я родих, аз... изпаднах в следродилна депресия.”

„Имаш тесен таз, сигурно трудно си я родила?”

„Истински кошмар... После се появи главоболието ми, оказа се мигрена… Почнаха и болки в ставите… Но ужасът дойде като се прибрахме с нея вкъщи – толкоз ме боляха ръцете, че не можех да я вдигна! И Косьо пое всичко! Винаги съм обичала деца, а Юлиана-Роса още тогава беше една истинска красавица, малка и беззащитна!... Бях депресирана от мисълта, че не съм в състояние да се справя с най-елементарни неща! Знаех, че някои жени след раждането са плачливи и раздразнителни, мислех, че ще се оправя... Но времето минаваше и аз все така лежах с поглед в тавана и не исках да ставам! Беше ме заляла тъга… Гледах как Косьо сменя памперсите и се ужасявах, че съм безполезна!…”

„Косьо… как реагираше?”

„Той… той реши, че ако сменим мебелите в детската стая, настроението ми ще се оправи… И отиде в магазина, но се върна потиснат, без да купи нищо. И за първи път ми каза, че там е видял щастливи майки с децата си. Знаеш ли как им се радват? – ме попита. – Ти никога не пееш на Юлиана, не й говориш, не я поглеждаш…”

„Не отидохте ли на лекар?”

„Да, там се разревах, признах колко съм жалка и безпомощна, че се ненавиждам! Докторът взе да ми обяснява за нивото на естроген, за хормоналния бум в обратна посока и т. н. Приписа ми слаб антидепресант и… ми препоръча на първо време да наема детегледачка…”

„Помогна ли детегледачката?”

„Ако не се казваше мама Роса… Юлиана-Роса беше една ревла... Почнахме да се караме непрекъснато с мама Роса. Добре, че имах една съседка, която ме съветваше щом ми се доплаче да не спирам сълзите си. Да легна на дивана, да дишам дълбоко, да си представям как лошите чувства ме напускат, около мен грейва слънце… И ако Юлиана-Роса не спира да реве, да не мисля, че не издържам повече, а да си кажа, че днес ще реве по-малко като й покажа новата играчка... Благодарение на нея що-годе си възвърнах равновесието, но... не бих казала, че станах майка... Виновна съм, но за всичко ли? Като съм имала тоя леден къс - мама Роса, аз защо не се самоубих?! Бог е могъщ, но не помага, той само съди. Инак нямаше да се случи с Юлиана-Роса.”

”Бог помага, само ако се обърнем към Него.”

“Ох, как боли, как жадувам за мъничко милост, Господи!”

 

VІІ. Относно ИЗКУШЕНИЕТО

 

                                                                        Ако съдбата ти е обърнала гръб,

                                                                        просто изчакай, докато се наведе!

Надпис от обществена тоалетна

 

Ще те убия, копеле такова, защото Юли е знаела за теб и Марта! Щадяла е мен, а сама не е могла да го понесе!

Това, уважаема госпожо Док, избълва Косьо като влетя със стиснати пестници в кабинета ми, накуцвайки отвя секретарката и без да затвори вратата след себе си - в пристъп на ярост за миг да ми налети. Добре, че не го стори, защото докато ги спра, моите момчета вече щяха да са го проснали и както се казва - привели в безпомощно състояние.

Разбирам афекта му и донякъде го оправдавам, но само донякъде. Ти знаеш – нито съм отвлякъл палавата му женичка, нито съм я вкарал в леглото с белезници и тиксо на уста. Не знам дали си права, като казваш, че случайности няма, те може да липсват при пациентите ти, но в моя живот има. Или ще кажеш, че не бе случайност попадането ми на фрашкания паркинг на “Метро” преди няма и година? Че не бе случайна неистовата жега, при която и най-черните негри се криеха в миши дупки? Че неслучайно вратата на някакво фиатче се отвори и отвътре излезе - какво мислиш? Една уста. Непроменена от гимназията. Без да се замисля, веднага изтърсих: Искаш ли да се качим на Витоша, чуден хлад е горе! Имах уговорена среща с важен доставчик и когато вместо очакваното “Не.” чух “Защо не?”, отказах да повярвам и даже веднага съжалих, защото общи приказки от сорта “Как е домочадието?” или “Чул ли си нещо за Х. от “б” клас”? можехме да си ги кажем и в кафето на магазина с климатик. Но речена дума – хвърлен камък и аз от нема и как отмених срещата. Не я излъгах за тиферича горе – пих едно питие в “Тихия кът”, после още едно. Знаех, че е върла трезвеничка, но тоя път тя не отказа едно малко. Докато си приказвахме свойски (съучениците са почти роднини, нали знаеш), тя ме гледаше с едни очи, които като че ли търсеха друго под повърхността, бъбреше, а зад всяка нейна дума се криеше нещо. Абсурдно бе да не го доловя, чувствах, че нещо става - нещо ново. В един миг новото стана толкова ново, че установих как вятърът духа по посока малкия Дик - Марта беше фиркана от едно малко! Не можех да съм сигурен обаче и не повярвах докато не се качихме в стаята – не я съблякох, само запретнах полата и с едно дръпване скъсах прашките (бързах да не отрезвее)! Уверих се, че не халюцинирам, когато тя наистина изтрезня – изведнъж! Взе да заеква, разлюти се, изсъска - настъпена котка! Дали защото не носех презерватив и без съгласието й обилно еякулирах в нея, или защото свърших като ученик за няколко кратки минути? Сигурно и за двете, ама късно, вече си бях взел моето. Тя се фръцна сърдито, качи се на фиатчето си и, както бе пила, отпраши без гащи. Вярно, не се оказах полов атлет, но не ми пукаше, ликувах - фортуна ми бе пратила нечакана манна небесна! Случилото се от раз компенсира всички онез мъчителни години, които не исках да помня, но които, изглежда, бяха оставили бразда в подсъзнанието ми – инак щях ли да яхна седмото небе от едно нищо и никакво чукане? (Срещу някой финикийски знак получавах далеч по-качествени услуги.) Наистина ликувах, залялото ме доволство изненада дори мен, въобще не очаквах да отнеса в къщи като трофей скъсаните й гащички, които след сеанса тя взе за интимна хигиенна кърпичка…

Престраших се да й звънна чак след месец, длъжен бях от куртоазия и по-рано, ама не смеех. Очаквах да прасне сочна и дълга сръбска композиция по адрес на майка ми, но нищо подобно. Сякаш с нетърпение се бе надявала да повторим сценария и ние го повторихме (за пръв път я качих на мотора, карах като луд), повторихме го с изключение на това, че тоя път, мисля, определено остана доволна. (За разлика от първия път, съблякох я дибидюс, ама бавно, целувах я навсякъде, не бързах, в съзнанието ми звучеше саксофонът на Мейсио Паркър - убийствена фюжън композиция, възбудата й растеше, докато в един момент тя с нетърпение и почти сърдито ме насочи към същинската част. Последваха барабаните на Питър Ърскин – ту бавни и тържествени, ту бързи. По-джазов секс не бях правил, любих я дълго като четирите годишни времена, но на финала искрено се уплаших – не познавайки още зверския делириум тременс на оргазма й, реших, че получава инфаркт и умира от мъка – мецо форте и кресчендо ала Монсерат Кабайе!) Що се отнася до мене, ако се вярва на един надпис от обществена тоалетна (по стените им има повече мъдрости, отколкото в библиотеките), също останах щастлив - според въпросния надпис, да имаш щастие в любовта е голяма работа, а ако имаш голяма работа в любовта, оставаш щастлив... Е, постфактум Марта не пропусна да ми покаже разкаяна гримаса, гарнирана с гузен поглед и трептяща уста. Впрочем тя почти до последното ни съвкупление повтаряше номера с нямото (или мнимото?) съжаление, който номер определено ме забавляваше. Както и да е. Впоследствие се оказа, че първия път наистина била сърдита, но най вече не можела да понася себе си, за дето ангелът й се оказал анемична мушица, а на мен се обидила не за онова дето си мислех (до края на връзката не разреши капот, представата за моето “магарешко семеотделяне”(!), което винаги усещала в себе си, я възбуждала перманентно), а понеже съм бил същински Луцифер: надушил съм моментната й слабост и съм се възползвал... Дрън-дрън ярена. Та мисълта ми беше, че е глупаво приятелят ми да смята благоверната си за изнасилена непорочна девица. Надявам се като жена да се съгласиш с мен, госпожо Док, че ако една жена сама не реши да вирне разголгъзени крака пред мъж (пред своя включително), никой не може я принуди (ако не е Джак Изкормвача). Прав ли съм? Тя защо не се изкуши навремето, когато бях хлътнал и ката ден мастурбирах с образа й? Да не мислиш, че бе в неведение? Ами! За разлика от своя рогач, тя беше абсолютно наясно с моята падалка и през всичките тези години, през които се виждахме семейно, първият й ням въпрос винаги биваше: Още ли си ми навит? И чак когато прочете как неизменното “да” се превъплъщава в ”не”, съжали, че тъй дълго се е правила на Пенелопа. И ако първия път на “Тихия кът” уж съм я бил изкушил, то защо на втория дойде с предварително снети прашки и парфюмирано пуделче? Чуй ме, мила госпожо Док - не страдам от никакви угризения. Причината тя да ме допусне до най-нежните си тъкани и гънки не бяха някакви мои достойнства (имайки предвид хипопотамската си талия) и ако не бях й се изпречил тогава, със сигурност щеше да е друг (скелетообразен, все едно, стига да му е твърд), защото тук вече не ставаше дума за отмъщение на въпросния рогач, а за дивия зов на хормона. Тъй че, вярвам, си наясно: пръст в това имаше Косьовата нулева подемност, а Марта от своя страна бе наясно, че тая работа с пръст не става… Преди година го хванах скрито да се тъпче с шоколад, а знаех, че сладко въобще не близва! Абе аланкоолу, ако женската двуцевка автоматично не ти го вирне, та шоколад ли бе?! Наясно съм, госпожо Док, че като психиатър, ти от девет кладенци ще извадиш кофи с разни психически обяснения, но нашият мъдър и благочестив народ го е казал простичко: където не играе въртокъщникът, там къща няма! И Корабът няма да оправи нещата без мачта... Кой му е крив на Косьо? Кривата ракета. Не че не го разбирам и него – и Дженифър Лав Хюит да ти е съпруга, и Джесика Алба - и те след време не ще са в състояние да ти откопчат мъжкото достойнство от земната гравитация. Докторите му викате еректилна дисфункция, нали. Косьо винаги ми се е струвал лабилен дисфункционер, той е от мъжете тип “все ще намери за какво да се начумери”, като в оная детска песничка, все за нещо биваше кахърен и все другите му биваха виновни, а кахърен мъж и хард флейта са две несъвместимости. Като психиатър не може да не знаеш другата пословица за въртокъщника: Мъжът и изморен може, и болен може, и стар може, и да не иска пак може, само кахърен не може (по отношение на жената се допълва, че във всички случаи може). А за какво се кахъри наш Косьо? За пълната липса на амбиции в себе си и за отсъствието на воля да постигне нещо? Не ме разбирай погрешно, но плебсът си е плебс, маса от бъзльовци и мърморковци – имитация ниска проба дето на две магарета сламата не рискуват да поделят! Той също не е личност! Трябва да си от сой и да ти стиска, за да заложиш на карта живота си - щом имаш мерак да си повече от другите! Та в оня смешен период, когато се правеше на бизнесмен, той при първото просване в нокдаун се сгърчи малодушно! И повече не се изправи, но си измисли оправдание - бизнесът бил за мошениците, а той, видите ли, бил чист като момина сълза и пред дилемата да изцапа ръцете си, се бил оттеглил! Тц-тц! Някоя от село току виж ревнала! Лесно е да си почтен, когато нямаш друг избор. Почтен? Ами случая, когато успя да сключи договор с добри параметри за оня високотиражен каталог срещу обещани на четири очи комисионни? Прибра си сухото и без никакви угризения излъга човека, благодарение на когото получи поръчката! Това е факт! Е, после и него го били измамили! Ами ти мамиш и теб ще те измамят, пич, такава е играта! Щом си застанал в гордата поза на Аполон и гледаш от високо на нас, боричкащите се в блатото, защо си ми надянал маската на мировата скръб? Дали защото ти е отрязан достъпът до тайно мечтаната кал?... Ако не знаеш, чуй, госпожо Док - позьорството и суетата са първи дружки. А по-суетен перушан от моя приятел едва ли има, той редовно преиграва и то така, че веднъж едва не ритна камбаната. Косьо и Супермен – върхът на сладоледа! Ръгнал да спасява от удавяне и то кого мислиш? Някакъв накьорледисан селяндур с москвич! Скочил нашият герой във водата и тъй спасил оня, че накрая се наложило него самия да спасяват! Кодош! Надявал се на ореол, спечелил подигравки! Да го зърнеше отнякъде Чудомир! Тъжна карикатура...

Няма по-жалко нещо от падналия, който не може да стане, госпожо Док. Моят приятел не се и опитва и ако питаш мен, наистина има за какво да се кахъри - най-вече за неудачите дето му се лепят като за световно, ама сам си ги привлича. Е, нямам предвид нещастието с Юлиана, това не бих го пожелал никому, защото е жестоко и за най-силните, камо ли за Тихомирови...

Добре, че Косьовата ярост бързо се изпари и като го хванах за раменете, позволи да го настаня на фотьойла и да му сипя питие. Пред мен седеше един старец, вярваш ли. Стана ми жал.

Ще понауча нещо повече за Юлиана.

 

Два месеца след самоубийството

 

ПО-СИЛНО БЕ ОТ МЕН, психодраматична сесия, начало

 

ЕМА: Внимателно видяхме и прослушахме записа на музикалната групова импровизация. И, надявам се, всеки открои своя инструмент – и деветимата, наредени в полукръг.

УЧАСТНИК: Аз трудно откроих моя, мисля, че нашето изпълнение може да се нарече симфония на хаоса. Успешно ще участваме във фестивала „Нова българска музика!” (смях)

ЕМА: При по-внимателно вслушване веднага се долавя, че този музикален хаос е привиден. Изпъкна едно музикално изявление.

УЧАСТНИК: Да, големият барабан на ИОНА доминираше.

ГЛАСОВЕ: Да, да! Той отказваше да поддържа линията на групово музикално единодушие! Какво целеше, ИОНА?

ИОНА: Общата монотонност… не ми допадаше. Не исках да свършва така бързо, защото трябваше да й отговоря. В гонговете на МАГДАЛИНА сякаш имаше… Не забелязахте ли тяхната сила и дисхармония? Та тя свиреше с единайсетте гонга на Паисти!

ЕМА: Диалогът между МАГДА и ИОНА бе очебиен, но музикалният изказ очевидно е непродуктивен при тях. Ето - всички участници определихте следващите протагонисти: МАГДАЛИНА и ИОНА! Ще опитате ли вербално, без да е предвидено?

УЧАСТНИК: Не туряйте прът в колелото на тръгналата спонтанност!

МАГДАЛИНА (към ИОНА): Косе-Босе, съжалявам, наистина съжалявам, но това изглеждаше по-силно от мен...

ИОНА: Знам, Лиске, не пасваме… физически... Връзката ти с ДИКЕНС е следствие.

МАГДАЛИНА: Не ме харесваш като жена и характер - скучна счетоводителка. Друго е изкуствоведката, мой антипод – интелектуалка, висока, с едър бюст, почти връстница на ХЕНЗЕЛ...

ИОНА: Не е оригинално уж ревнувайки, да прехвърляш на здравата глава. Тъй или иначе това е краят, просто бъди откровена и признай, че навремето сгреши, че не отиде при него... Дебел, но… те задоволява... всякак. Всъщност именно заради ДИКЕНС ти упорито отказваше новия ни живот зад океана? За теб новият живот е бил почнал – тук, с него.

МАГДАЛИНА: Мисля, че нещата с теб не вървят, защото... От една страна, ти не ме харесваш – тялото, нрава ми..., от друга аз прекалено много те уважавам като човек, като духовно извисена личност, ти си творец и... И не мога да се отпусна сексуално с теб, да бъда курва – винаги си ме респектирал, навремето всички казваха, че ти си по-хубавият и... С него бях по-освободена, понеже... и двамата не сме красиви…, той е първичен, естествен и...

ИОНА: Аз съм виновен, знам. Получи се, понеже се бях изолирал, бях ти обърнал гръб и сам те тикнах в ръцете му...”

МАГДАЛИНА: Да, не вярвам, че си болен, ти просто не ме обичаш. Чувствах се изоставена, самотна, а той ми дава... равновесие, усещането, че съм жива.

ИОНА: Разведи го, ожени го за себе си, няма да те спирам!

МАГДАЛИНА: Не го виждам като съпруг. За него има една единствена ценност – дъщеря му. И... не очаквам предложение. Не знам... А ти… лесно се отказваш от мен!

ИОНА: Устройва те да си мутреса?

МАГДАЛИНА: Мутресите получават подаръци в движимо и недвижимо имущество. Аз не съм получила и кламерче, не бих и приела.

ИОНА: Обичаш го, значи?

МАГДАЛИНА: Вече няма място за мен в живота ти, нали? Не би ми простил, не би ме взел в Аржентина? Сякаш съм сънувала тая картина: как ме изхвърляш, как ХЕНЗЕЛ идва с теб, а аз вече съм взела решение за него... И оставам съвсем сама...

(Дълга пауза.)

ГЛАС ОТ ПУБЛИКАТА: ИОНА, МАГДАЛИНА, благодарим за споделената поверителност на чувствата ви!

ЕМА: А сега, както предварително се уточнихме, понеже ДИКЕНС по принцип отказва да участва в нашите сесии, а на МАГДАЛЕНА все още й е трудно да играе вербално с ДИКЕНС дори представен от ПОМОЩЕН АЗ, други ПОМОЩНИ АЗ-ове ще играят и нея, и ДИКЕНС. После МАГДАЛИНА ще внесе корекции в съдържанието на представеното (ако ги има) - вербално или чрез музикални инструменти. Окей?

МАГДАЛИНА (тя и ИОНА сядат сред публиката): Окей.

ЕМА: Накрая ще привършим с ролево дублиране – МАГДАЛИНА ще играе ИОНА, а той – нея…

 

VІІІ. Относно ЛОЦМАНЪТ И ПАСАЖЕРИТЕ

 

В първите дни след приема на Юлиана в реанимацията Марта се питаше дали всичко между нея и Дик и последвалото нещастие е било реалност? И колкото повече си даваше сметка за разбулената и неукрасена истина, толкова повече усещаше как всичко в нея се руши, самообвиненията й граничеха с присъдата да се накаже на мига. За да стигне до там импулсивно да желае леталния изход за дъщеря си, който изход ще стане задължителен и за нея, за да я отърве от садистичната действителност, защото единствено нищото би й донесло истинско спокойствие… Ала новините биваха други - лекарските усилия даваха резултати - Юлиана-Роса вече реагирала на дразнение, плачела! Все пак неизвестностите около психическото й здраве оставали, което значело, че опасността съвсем не е преминала, най-трудното предстояло...

Давам си сметка, господин Дик, че за да склони да разголи пред непознати свои интимни, в ред случаи непонятни и за самата нея душевни състояния, участвайки в груповата терапия, Марта трябва да бе положила неимоверни усилия над себе си. По всяка вероятност в случая волята й бе подпомагана от чувство за вина, но вероятно и от стремежа към изкупление пред дъщеря си, а защо не и пред Константин? За нея по-лошо можеше да бъде единствено Юлианината кончина, така че страхът и съпротивата й пред този „душевен ексхибиционизъм”, както тя в началото нарече груповия метод, бе детска игра. Първоначално нейното „да” бе механично, стресът й бе тъй силен, че не намираше сили нито да задава въпроси, нито да търси отговори, но като един твърде земен човек, макар и подсъзнателно, тя вече знаеше, че мъчителните анализи й предстоят, чувстваше, че са й необходими, защото, ако желаеше да продължи напред, не друг, а тя трябваше да преосмисли обстоятелствата, довели я до тази „мъртва хватка”… Ала Марта твърде отдавна имаше отговор на първостепенния за нея въпрос – кой бе формирал собствения й вътрешен лоцман, водещ я неотклонно към рифовете, където – сякаш бе предчувствала! – рано или късно с нея ще претърпят крушение и невинни пасажери… Мама Роса.

Марта винаги бе знаела, че дължи своята прагматичност и предприемчивост и въобще положителните си качества, доколкото ги имаше, на баща си. И обратно – в чеиза на мама Роса се бяха насъбрали недостатъците й: колебливост, липса на самочувствие, комплекси... Даваше си сметка, че в детството именно липсата на ласки, на одобрение и насърчение й е тежала повече от всичко - колкото и да се стараеше, не съумяваше да ги заслужи. Веднъж, още ученичка, Марта, с тийнейджърска безцеремонност бе изтърсила на майка си: “Ти си ме гледала като прасе – да съм сита, под покрив и толкоз. Но аз съм човек, майко, и на първо място съм имала нужда от ласка...” Естествено, тя не й остана длъжна: „Все едно не съм те аз изпикала!”

Охотата, с която Марта стоварваше вината за всичките си неблагополучия на майка си, сякаш целеше да омаловажи и ако е възможно, някак да подмине ролята на баща й, ала развенчаването на илюзорността на този подсъзнателен порив бе неизбежно най-малкото поради една нейна ярко изразена черта – т. нар. граундинг, или силно развитото й чувство за реалност. И един ден тя щеше да си даде сметка, че любимият татко всъщност умело бе прикривал несбъднатото желание за неродения син… Не без преувеличение можеше да се каже, че Марта бе стилизираният случай на земния човек - типично ригидният й (непластичен) характер с присъщото за него недоверие, мнителност, мания за справедливост и спазване на правилата, непрестанно анализираше и проверяваше реалността.

Военен с висок чин, за разлика от “дуднещата” й майка, татко й бе безспорният авторитет в семейството – истински лидер, постоянен източник на подкрепа, сигурност и упование. Той бе добър, умен и мъдър, той бе истинското олицетворение на успеха, постигнат чрез воля, усърдие и самодисциплина. От него бе наследила постоянния стремеж към успеха, стремежа към перфектност, към контрол над всяка житейска ситуация, пренебрежението към “глезотиите” (изглежда и родителските ласки принадлежаха към глезотиите, защото папа я прегръщаше веднъж годишно - на Нова година!). Бе наследила и естественото за военния неумение да губи. Типично по военному детето Марта имаше строго разписание: хранене под час, миене зъбите под час, писане домашните под час, игра и лягане под час. И всяко отклонение от този “устав” биваше наказвано. Над ученическото й бюро бе окачен списък на провинения и съответстващите им наказания, списък, завършващ накрая с няколко анемични поощрения. Наказанията – забранена игра, забранено четене, забранена телевизия, забранено излизане, стоене в ъгъла с вдигнати или невдигнати ръце (според степента на провинение) – бяха основания тя да си задава въпроса дали да рискува и заради някакво мнимо удоволствие да си навлече нещо от списъка? Ала най-тежко й се струваше наказанието “отказ от разговори с нея” – просто се ужасяваше от леденото им мълчание, от презрителното им пренебрежение! Неусетно всеки неин спонтанен импулс я бе карал да се сепне и да спре, да помисли дали няма да последва наказание! Всички тези задръжки бяха така дълбоко навлезли в ценностната й система, че тя не знаеше, а и не питаше къде е изворът й на колебание, който напълно бе задушил спонтанността, който й бе вменил като пътеводен знак правилото “Какво ще кажат хората?” Дори и в тийнейджърските й години, когато списъкът с наказанията бе снет, баща й успешно бе втълпил друго едно правило: “Щом ти се прииска да направиш нещо, направи точно обратното – то е правилното, тъй се става човек!” Така у нея бе култивирано недоверието – първо към себе си с евентуалните погрешни пориви на тялото и мисълта, а сетне и към другите. Марта неусетно бе придобила изострена наблюдателност, всяка една ситуация, важна или не, биваше подлагана на контрол и анализ, трябваше непрестанно да търси отговор на въпроса как тя самата е оценявана от околните, защото за нея хората бяха безспорни авторитети и тя се страхуваше от тях, по тази причина никога не рискуваше, оценката им я караше постоянно да се самонаблюдава, да се пита как е облечена, как бива възприемано държанието й. Затова, вече пълнолетна, тя винаги бе с изряден външен вид – гримове, тоалети, аксесоари, при артикулация отчетливо произнасяше всеки звук, дори пълния член, което създаваше у околните впечатление за изкуственост и предизвикваше скрито неодобрение… А всъщност го правеше, именно, за да им се хареса, защото другите бяха важни, а не тя… За да не допусне евентуално неодобрение и нехаресване от другите, Марта бе култивирала и въздигнала на пиедестал рационалното - винаги бе нащрек, не смееше да се отпусне дори пред най-близките си, затова и никога не близваше алкохол (той би я направил неуправляема за самата себе си), а всяка новост беше източник на заплаха... Така в подсъзнанието й неусетно бе залегнало убеждението, че спонтанността е опасна, че тя е източник на грешки и провали, следователно, ако не може да бъде унищожена, трябва да бъде потискана…

Така се бе появило и заекването като подсъзнателна бариера пред страха, че някой би могъл да надзърне в нея и да види, че е скучна, колебаеща се, недостатъчно самостоятелна и способна...

Наслоените от детството качества на Марта не биха могли да не дадат отпечатък на отношенията й с Константин. Първите им съвместни години бяха истински щастливи за Марта – баща й бе починал, но в живота й вече имаше нова опора и източник на сигурност и упование – съпругът й, който я бе изтръгнал от ноктите на деспотичната мама Роса. Сякаш мъничко я плашеше неговата склонност към импровизации, но тя знаеше, че художниците по правило са особняци, което би било поносимо, стига за него семейството да е приоритет… Бе признавала пред себе си, че не би се справила с една „обтекаема и ирационална” материя, каквато е творчеството и свързаните с него отношения с хората, неслучайно нейният избор бе Икономическият университет – светът на цифрите бе реален, разумен и предвидим…

Константин от своя страна гледаше с усмивка на нейната „срамежливост и викториански морал”. И се забавляваше с реакцията й, когато опитваше да я целуне на тротоара – Марта буквално отскачаше като ужилена: „Защо тук, пред хората, какво ще кажат хората!” „Хайде, не бъди толкоз задръстена!” – искрено се разсмиваше той. Впрочем Константин, въпреки познанството им от гимназията, все пак отказваше да повярва, че е първият й мъж! Това едновременно го удивяваше, но и го ласкаеше. В къщи, когато можеше свободно да я целува и милва, с любов се шегуваше: „Моята средновековна Дулцинея!” Той действително се забавляваше с нейната непресторена срамежливост – Марта криеше голото си тяло от него, а интимните им ласки винаги трябваше да са при угасено осветление и под завивките. Той го отдаваше на комплексите й, повтаряше й, че харесва жените „джобен формат”, че не би се оженил за нея, ако не я намираше за хубава, че за него тя е най-красивата... Отдаваше го и на детството й – беше му разказвала как на всеки филм с целувка или еротика мама Роса винаги панически е превключвала канала или е изгонвала щерка си от стаята, защото „такива срамотии” не са за деца („Как може да дават такива глупости!”). Действително, майка й систематично й внушаваше, че сексът преди брака е нещо мръсно, че повечето съвременни момичета са едни пачаври. Марта нямаше да забрави и един друг случай: как се бе върнала рано от училище и неволно бе видяла баща си да излиза гол от банята. Той сконфузено бе изтичал в спалнята, а по-късно с такава ярост й се бе карал, сякаш от нехайството й бе лумнал пожар! Така неусетно сексапилът и еротиката за нея се бяха превърнали в нещо неприлично, така бе възникнала непреодолимата бариера пред страстта, а чувствата и еротиката стояха на две диаметрални противоположности, рациото трайно бе изтикало емоциите и чувствеността. Неусетно Константин се бе примирил със съпътстващата сексуалното им общуване монотонност – по едно и също време - преди заспиване, по един и същи начин - мисионерски, на едно и също място – спалнята... Беше се примирил с нейната липса на страст, отказал се беше от желанието си поне веднъж да го направят във ваната, или когато Юлиана отсъства - в хола върху голямата маса... Не дай си Боже нощем в морето, в планината сред природата или в различна поза…

Може би обстоятелството, че тайнствата на секса, обяснени в детството на улицата с подигравателни вулгаризми, я правеше подозрителна към Косьовите увещания “да разнообразят секса”? Във всеки случай ако не перверзни, фантазиите му за „разюздана похот” й се струваха несериозни…

Ала Константин бе стигнал до заключението, че просто е случил на хладна в сексуално отношение жена и се успокояваше, че тя компенсира тоя си недостатък (в крайна сметка не това е най-важното!) с привързаност към семейството, със своята отговорност, с рядката за съвремието ни съпружеска вярност…

Като водещ счетоводител на няколко неголеми частни фирми, Марта си докарваше една нелоша на фона на бюджетните служители заплата и това до голяма степен й създаваше усещането за независимост и сигурност, но едва след като Косьовият бизнес тръгна зле, тя си даде сметка колко дълбоко е била свързана с всичко отнасящо се до съпруга си, че през всичките им съвместни години е живеела с неговите интереси, била е вътрешно зависима от него. Като трезво мислещ човек Марта се надяваше Константин, както мнозина други, да осребри по някакъв начин своята вярност към синята партия и въобще уклонът му към политиката да бъде възнаграден - хора с неговата биография биха направили кариера! И когато той изведнъж, без да се посъветва с нея, взе емоционалното решение да скъса с политиката, тя бе сериозно обезпокоена. Нещо й подсказваше, че намеренията му за самостоятелен бизнес няма да се увенчаят с успех и че той всъщност някак твърде лекомислено е изпуснал питомното, за да се втурне в преследване на дивото. Информацията, която тя имаше от работата си с частните фирми, й нашепваше, че в мътните води на родната икономика истинските успехи в бизнеса идват с взаимодействието с политическите сили…

Уви, с времето опасенията й започнаха да се потвърждават – Косьо бе интелигентен, общителен, но прескачаше от идея на идея, от занимание на занимание, за да стигне в крайна сметка до дъното – учителстването!... Какво му липсваше? Амбиции? Не че тя не уважаваше тази професия, напротив – в детството мечтаеше да стане учителка, но реалността й подсказваше друго: неслучайно учителството се бе феминизирало, мижавите заплати прогонваха от училището мъжа-глава на семейство... Не, Константин не бе лентяй, той работеше, но неефективно и материалната отговорност за семейството дефакто вече падаше на нея - парите им стигаха за покриване на разноските, но винаги на ръба – ами ако другият месец се окажеше по-слаб или възникнеха непредвидени разходи?! В крайна сметка обстоятелствата бяха наказали не друг, а именно нея, изхвърляйки я беззащитна на арената с дивите зверове! И една нощ наистина се уплаши – сепна се в съня си и рязко се изправи в леглото – не й достигаше въздух, задушаваше се! Стана, отвори прозореца, опита да диша с пълни гърди и дълго не можа да успокои сърцебиенето си…

С дните усещаше как бавно и методично я завладява необясним, ирационален страх и тревожност, имала и повтарящ се сън – как изпуска влак… Марта се надяваше, че доза градивна критика към съпруга й ще има стимулиращ ефект върху него, че той ще се активизира и периодично взе да му повтаря, че не печели достатъчно… Резултатът бе точно обратен – Косьо все повече се затваряше в себе си и започна да закъснява. От което паническите й атаки зачестиха и се задълбочиха – когато рипваше в съня си от недостиг на въздух и сърцебиене, веднага си казваше, че и да отвори прозореца, няма да й стане по-добре, защото вън е тъмно, страхът я сграбчваше с нова, по-голяма сила…

 

Р. S. Дълбочината на разстройството в отношенията им можеше да бъде диагностицирана и от непредубеден наблюдател на една от първоначалните психодраматични сесии, в които тя в крайна сметка склони да участва – при едно тяхно неволно телесно докосване и двамата реагираха като ужилени от стършел!... Което неочаквано ги разстрои до степен и двамата да се откажат от играта. (Останаха в публиката и отказаха помощни Аз-ове да изиграят отношенията им… С тази си реакция те буквално повториха едно такова „ужилване” от времето, когато Юлиана бе още в болницата и въпросът дали ще оживее стоеше открит!)

Всъщност водоразделът в доверието й към мен бележи една нейна спонтанна изповед (може би първата спонтанност в живота й!?): „Нищо не ме радваше, Ема, страдах от безсъние и отивах на работа неадекватна. Бях все нащрек, имах усещането, че всички очакват нещо от мен, но не знаех какво и това ме изтощаваше, губех контрол над семейството и въобще над живота си. Косьо мълчеше, но цялото му нещастно излъчване крещеше, че аз съм виновна, че мога, но не искам да променя нещата… Но аз не знаех какво и как да променя, знаех само, че ми е обърнал гръб… Нуждаех се от опора, а никъде не я намирах, виждах как всичко около мен се разпада. Наблюдавах се, търсех причината, в ума ми с натрапчива упоритост взеха да изскачат мои неуместни думи, казани някъде, и изтръпвах, потях се от срам, представях си подигравките зад гърба ми… Не се уважавах, разбираш ли, мислех, че не заслужавам щастие и това, което имам – работа, съпруг, дете... Беше ме страх от бедността, от хората, от самотата, от неизвестността… Бях постоянно тревожна, изгубих увереност, гнетяха ме лоши предчувствия, тъпчех се с шоколад… Понякога се поглеждах в огледалото и съзирах нови бръчици! Ужасявах се не толкоз, че погрознявам, колкото че наближава смъртта! Постоянно и с тревога очаквах нещо да се случи. И то се случи – Дик. Когато го срещнах на паркинга пред „Метро”, се бях примирила с безизходицата, вече нямах сили да се боря с течението, което усещах как ме повличаше незнайно къде, но ужасът от първия ни секс (непростимо се бях напила!) постепенно прерасна в... особеното усещане, че нещо в мен се променя... към хубаво! Сякаш бях изведен от подземието на слънце каторжник! И чак след няколко месеца една вечер... чух татко да казва: „Забрави ли какво да правиш като усетиш желание? Точно обратното! Ти не си мойта дъщеря!” Потънах в земята - сякаш ни е гледал отгоре… как го правим… После се чух да лицемернича пред Косьо, да лъжа Юлиана-Роса... И се усетих омърсена... Спах лошо и на сутринта си казах, че щом отида у Дик, ще му кажа, че скъсваме. Отидох с това намерение и... няма да повярваш - някоя друга бавно се събличаше, без свян го гледаше в очите и… се възбуждаше! Отдадох му се! И пак, и пак му се отдавах… Не мога да си го обясня, Ема - с Косьо по начало бях като… ощипана монахиня, а с Дик – развратница! Дик излъчваше нещо възбуждащо и… нямах свян, признавам…, повече няма да лъжа, какво ли има да губя вече!... Ама с Дик… със сигурност имаше нещо повече от секс, след всяка среща с него цели дни се усещах окрилена, мигрената ми намаля и… чувствах как общувам нормално с хората! Мисля, че го обичах, Ема. Но въпросите докога ще мамя, каква е перспективата... отравяха всичко, струваше ми се, че другите – в работата и в къщи - знаеха и ме презираха... И се държах гузно… Юлиана-Роса беше права – негативните ни мисли убиха Жорко! Знаеш ли, Ема, наскоро открих, че не се познавам! Запитах се дали досега не съм се насилвала да бъда съпруга, майка? Дали несъзнателно не съм прикривала истинската си същност на… наркозависима от оргазмите си уличница?… За Юлиана-Роса съм мръсница, за Косьо също, но Дик… и той ли през цялото време ме е имал за… блондинка, чийто мозък е отдолу?… Друг освен Дик не съм имала, ама курва е душевно състояние, нали, броят не е важен… Но... той преди ме обичаше, Ема, не вярвам да е търсел в мен само... То да бях млада и хубава!... Ох, не знам… Ти... в състояние ли си да ми помогнеш, Ема? Да разбера коя съм и как да живея оттук насетне?...”

Голяма част от хората страдат, неволно ставайки подвластни на някои от шестте вида страх: от бедност, от болест, от старост, от загуба на любовта, от съда на хората, от смъртта. При тях упованието в Бог е слабо. Като имах предвид страха на Марта от „другите”, липсата на спонтанност и нейния ригиден характер, само по себе си съгласието й да участва в груповите сесии бе изключителен успех. Страхът от бедността, самотата и неизвестността бе влязъл в подсъзнанието и оттук бяха дошли тревогата, хроничното й безсъние и постоянната умора. Имала световъртеж, треперене, изтръпване на крайниците, пулсираща болка в едната страна на главата в следствие на увеличените мигренозни пристъпи… Постоянната тревога я правила неработоспособна, но повече се плашела от нови и непознати усещания като свръхчувствителност към светлината, проблясващи зигзагообразни линии… Всъщност нейната “капитулация” и поводът безусловно да ме „упълномощи” (тази дума употреби) за лечението й, бе получен припадък. Дойде с тъмни очила и каза, че била сама в къщи, когато изгубила съзнание. При падането получила аркада на веждата, не помнела колко е лежала, но била омацана с кръв… „Ема, аз съм болна, ще ме уволнят и като останем без пари, какво ще правим?” След обстойния преглед установих, че твърде учестеното й дишане бе предизвикало хипервентилация на белите дробове… Инсомнията (сънното смущение) бе несъмнена, ала едва ли бе единствената причина. Марта имаше нова придобивка – невро-вегетативна дистония, мениеров синдром: виенето на свят и загубата на равновесие я застрашаваше от внезапно падане – ако се случеше на улицата?…

Често неспециалистите лекари не разпознават или подценяват тревожното разстройство и дават съвети като: „Нищо ти няма, стегни се! Намери си любовник!” Следва рецепта с бензодиазепини… При Марта нещата бяха отишли далеч и не й го спестих, обещах й, че ако истински ми се довери, ще оздравее напълно. Без лекарства. Така тя ме „упълномощи”. Знаех, че трябва да започна с уроци по спонтанност – една нелека задача. И двете – Марта и Юлиана – бяха изгубили връзка между тялото и душата си, бяха изгубили миналото и настоящето си, а от бъдещето идеше заплаха - те нямаха достъп до себе си… Наличието на ендофини (произвеждани от хипофизата и главния мозък на всеки човек аминокиселини, близки до химическата структура на морфина), от които зависи регулацията на паметта, апетита, телесните и душевни удоволствия, щастието, при Марта и Юлиана бе нарушено, ала лекуването на симптома, а не на причината би било нетрайно и по тази причина – безрезултатно. Изключвах фармацевтичния подход.

Топлотата, с която всички в групата обграждаха Марта, бе предпоставка тя да се поотпусне. Затова изненадата й от портрета, който те й направиха по нейна молба, бе голяма. Портретът на МАГДАЛИНА (псевдонимът й бе даден от Юлиана, избрала за себе си ХЕНЗЕЛ, а за баща си – ИОНА – всеки в групата имаше свой псевдоним) съдържаше тяхното нехаресване именно на онези нейни черти, които тя култивираше в себе си с цел да бъде харесвана – прекалена разумност, липсата на спонтанност и непосредствена емоционалност! Въздействието на този портрет бе несравнимо по-силно, отколкото ако аз се заемех да я разубеждавам (процес, наричан „разбиване на интроекти”). За това колко бе трудно да пречупи стереотипите си илюстрира протичането на груповото упражнение, наречено „Прегръдката”. От всички участници, разпределени по двойки, се искаше да разтворят ръце, да дишат дълбоко и без да използват друга дума, освен „ела”, да успеят с цялото си излъчване, поглед и енергия да извикат другия да дойде до него, за да го прегърнат (разбира се МАГДАЛИНА не бе двойка с ИОНА и ХЕНЗЕЛ). Всеки правеше крачка към другия, само ако искрено е привлечен, ако е усетил доверие… МАГДАЛИНА просто се препарира, дишаше на пресекулки, погледът й трескаво бягаше встрани, дланите й се потяха, произнасяше едносричната дума „ела” със заекване…

След няколко сеанса трябваше да я окуражим с „подаряване” на прегръдка и тогава дишането й почна да се успокоява, но страхът да се отвори пред другите бе преодолян едва на шестия месец! Едва тогава прегръдката й стана истинска, едва тогава се почувства готова за малка доза спонтанност и се съгласи да изиграе пияна жена, без, естествено, да е пила нищо… Смееше се нервно и така и не успя да преодолее задръжката, че ще изглежда глупаво и смешно… Едва когато и другите се включиха, сякаш доби кураж, започна да им прави артистични забележки („Я се виж на кво мязаш, пиянде недно!”), започна да имитира клатеща походка, да пее фалшиво, включи се в планиран разговор, в който всеки говореше нещо за себе си, без да слуша останалите! И нервният смях постепенно отстъпи на искрения! МАГДАЛИНА не усети, че по време на тази сцена не заекваше! Дори се приближи до мен и с добре имитиран пиянски тон и изкривена уста произнесе: „Я си глей работата, аз съм мноо готина пичка!”…

Веднъж в едно от интервютата ни, от които тя все още имаше нужда, поговорихме и за употребата на мръсните думи, които в нейния речник имаха стимулиращ сексуален ефект – явление, дошло от детството й, когато заради табутата в къщи, цялата информация за секса бе получавана от улицата с кресливи и гнусни наименувания. Залегнал дълбоко в подсъзнанието й, именно мръсният жаргон й помагаше да бъде предразположена и възбудена сексуално – такъв е и механизмът на удоволствието от болката при мазохистите: травма от детството…

 

МРАЗИШ МЕ, (не)терапевтичен диалог

“Мразиш ме, нали, вуйче. Боли да чукат жена ти.”

“Боли ме, че мисли за теб, а не от другото...”

“Помниш как ми я отне, без да те е еня за мен. А се пишеше приятел. В любовта и на война няма непозволено, оттогава го знам.”

“Когато тя избра мен, ти дори не беше я целунал, чичка! Обичаш ли я, или само се забавляваш?”

“Тя е Кармен Кортес - танцьорката, аз – Мануел де Файа, композиторът.”

“Остави на мира майката на дъщеря ми!”

“Нека тя ме остави, кажи й. Ама цялата е една ерогенна зона, пипна ли я, почва фламенко ноево с вокално дишане... Тя е в перманентен оргазъм, вуйче.”

“Като всяко ченге, бива те да нараняваш, продължавай!”

“Търсеше си го отпреди.”

“Да си допадате сексуално, не значи да сте един за друг. Знаеш ли какво е да искаш да остарееш с някого?”

“Аз няма да остарея, вуйче, знам го, тъй че ми е през дядовия... Тогава я обичах повече, отколкото ти нея. И ме жегна повече, отколкото теб сега. И сега не ти пука за нея, страда самолюбието ти, защото си изцяло погълнат от себе си, пич. Още от тогава.”

“Начеса реваншистката си краста, но една жена принадлежи на тоя, при когото осъмва.”

“Тогава да пием за замръкванията и осъмванията!”

“Колко си деградирал, копеле...”

“Продукт съм на такива като теб, дето са ме прецаквали. Ама пак си мисля, вуйче, че няма кръст на приятелството ми с теб. Поне от моя страна. Звучи ти извратено, нали. Не вярваш, но се хващам да мисля за теб в най-неочаквани ситуации. Да питам как би постъпил ти...”

“Какъв поет! И какво ти казвам?”

“Все обратното. Тон в отношенията ни винаги си давал ти. Още отпреди. Тъй че се сърди на себе си.”

“Ако е имало нож в приятелски гръб, твоят се заби в мен до дръжката, чичка.”

“Правеше ме за кашмер в кафето на художниците с ония ченгеджийски бъзици. Имаше се за недосегаем - бог олимпиец, помниш ли? Беше садистично жестоко, защото беше безсмислено. Но животът туря всеки на мястото му. И теб те тури.”

“Питал ли си баща си що е туй жестокост?”

“Той пък какво общо има?”

“Маршала. Мръсно ченге, до него сигур си ангелче.”

“Мислех, че си загърбил синьото езиково чесане.”

“Не мога да загърбя детството си!”

“Баща ми и детството ти? Да не е чукал майка ти? Братко?”

“Не си ми брат, слава на Господа! Когато татко една вечер не си дошъл след работа, тя ходила къде ли не – в милицията, в общината... Бил прибран за справка, но никой не знаел къде и кога ще си дойде. После се чуло за Белене...”

“И баща ми има пръст?”

“Татко отивал на работа с колело. И на всяка обедна почивка едно ченге като баща ти или партиен секретар, му го взимал да кара. Връщал му го окаляно, често със спукани гуми, с изкривени спици. И един ден татко казал “не”. Оня изсъскал, че скоро не само колелото, но и жена му ще е негова. Написал донос, че татко е враг на народа. И скоро татко изчезнал, а мама изключили от университета и интернирали…”

“Заради колелото?”

“Сигурно са знаели за брат му, чичо Георги, че е избягал първо в Турция, после – в Аржентина... Изключен студент, активист на БЗНС, след обесването на Никола Петков усетил, че ако не избяга, ще свърши живота си в концлагер...”

“Е, това е друго. Не си ми го казвал. Той върна ли се?”

“Жив и здрав е в Аржентина – да не е луд да се върне, вие комунистите станахте капиталисти и пак сте на власт.”

„Завинаги. Питах за баща ти.”

„След четири години в квартала се появил някакъв парцалив скелет. Смърдял, заобикаляли го. Докато една комшийка не го познала... Да ти разкажа ли за концлагера? Зиме го държали с дни потопен в септична яма, горили са…”

“Знам, знам! Няма нужда!”

“Не знаеш! Ако използваш Марта за... забавление и после я захвърлиш - ще те убия! А ако нещо се случи с Юлиана – мъртъв си!”

 

ІХ. Относно ЦЕЛУВКАТА

 

Подобно на смрадливи койоти, точещи лиги, неканените натрапчивости ненадейно изпълзяваха в съзнанието на Константин и той бе безсилен да им се противопостави: отношенията между Марта и Дик, картините на любовните им сцени – платоничните и сексуалните... Чувстваше се предаден, оскърбен, унизен, наранен и смазан, почти не ядеше, не излизаше от ателието, където, отпуснат на стола, усещаше как все повече вътрешно се руши, как съществуването му губи смисъл, налягаше го самосъжаление и една обсебваща и сковаваща го болка, която изсмукваше силите му. Бе заприличал на сянка, осъзнаваше, че е станал неадекватен пред учениците, които вече правеха подигравателни знаци зад гърба му, колегите му се споглеждаха…

Ала един ден случайно откри способа за противодействие – образа на Ляля. От спомена за струящата й чистота болката му се стопяваше. И намери сила да си зададе въпроса дали всъщност Дик в голяма степен не бе прав - те нараниха не друго, а егото му... Константин успя да си даде сметка, че надали би бил способен да разбере всичко това, ако не бе случилото се навремето между него и Ляля, проумяваше, че желанието на Марта и Дик да бъдат заедно ни най-малко и по никакъв начин не е свързано с него, че те са го правили единствено заради себе си, защото не са могли да го избегнат! И с горчива усмивка си зададе въпроса, чийто отговор отдавна знаеше: би ли имал задръжки и скрупули, ако тогава Ляля бе откликнала положително на нещото, ненадейно избухнало в него?

От дистанцията на отминалото време Константин безпристрастно констатира, че всъщност Ляля, потомствена дворянка белогвардейка, не го бе впечатлила от пръв поглед. Да, тя наистина беше хубава, винаги облечена в бяло брюнетка, физически антипод на Марта. И млада – на 27, а изглеждаше на 18! Ала при запознанството им в галерията Косьо първо бе стъписан не от външността и младостта й, колко от маниера й на общуване – ако първото впечатление от нея бе на глезена тийнейджърка, толкоз второто изненадваше с неочакваната й, сякаш неестествена за възрастта й зрялост.

Впрочем срещата с нея едва ли би била възможна без изненадващото му откритие, че е намерил истинската свобода едва бидейки учител! Че изгубеното в политиката (и в опитите за свой бизнес!) време е било достатъчно за сътворяването на цяла изложба!

Захваща се с мецотинто – избягвана в бранша графична техника заради трудоемкостта, но Константин отдавна знае призванието си – графиката, и ако до този миг бе отминавал измисленото още през ХVІІ век от Лудвиг фон Зийген мецотинто, сега усеща желанието си да задълбае именно в него. Подобно на ренесансовите майстори накантва плочите над 100 пъти, което изисква време и търпение, за да се появят в крайна сметка странни и впечатляващи пейзажи, портрети, абстракции, натюрморти... Като създаде цяла серия, ще ги предложи на някоя галерия, може да продадат нещо, а защо да не направи и самостоятелна изложба? Рисувайки, Константин си позволява и антракти с High Dinamic Range Photographi – фотография с висок динамичен обхват, или казано накратко Ейч Ди Ар. С помощта на цифров фотоапарат и софтуерната технология “Артизън” (свалена от Интернет), той изготвя особени снимки чрез смяна на експозицията през няколко деления, трикратно улавяне на обекта през различно осветление, чрез набор от преекспонирани до почти черни кадри. Фотографиите изглеждат като истински произведения на изкуството – графични картини... Между другото се забавлява и със син Попарт... Погълнат от тези занимания, удоволствието от които истински го увлича, Консатнин не усеща летежа на времето. Отрезвява го Марта – като всяка земна жена, тя му напомня за скъпата издръжка на Юлиана, за порасналите текущи сметки, задава въпроса дали от инак прекрасните му занимания не може да се изкара и някой лев… Което става повод да се запознае с Ляля от “Ляарт галерия”.

Ляля се държеше тъй свободно и непринудено с него, сякаш бяха отколешни приятели. После, когато той с неудобство трябваше да признае пред нея, че в момента (само временно!) е учител, бе потресен не толкова от разкритието й, че преди това и тя е била учителка по рисуване, колкото от тона, с който го произнесе – не само, че не се срамуваше като него, а говореше с такова уважение и любов към тази професия, че той просто не й повярва. Но тя бе истински убедена в апостолския характер на този труд, поне от нейна гледна точка – кой ако не учителят по рисуване ще създаде на децата навика да ходят на изложби?

Интересът, който прояви Ляля към работите му, отново имаше особено изражение: тя бе толкоз заинтригувана от поканата му да го посети в ателието, сякаш бе поласкана от колоса Жорж Папазов... Изненадите, които тя му поднасяше една след друга, не свършваха. Ляля бе истински очарована първо от графиките му, сетне от Ейч Ди Ар творбите му. Не бе длъжна да сипе любезности и ако бе разочарована, винаги можеше да се измъкне с някоя щадяща мъглява фраза. Най-неподправени бяха възклицанията й при вида на неговите случайни и спорадични опити в областта на попарта. Бе очарована. И с професионален тон се осведоми дали той не желае да работи в тази област, за да подреди в галерията й самостоятелна изложба. Константин не можеше да повярва на ушите си.

Отговорът му, естествено, бе положителен.

Така започна неговият плодотворен и активен период на подготовка, като Ляля почти през ден го навестяваше в ателието с малкия си бял мерцедес (чисто нов!), за да следи как вървят работите му. И докато той работеше, тя седеше кръстосала крака на покрития с чист чаршаф фотьойл (да не изцапа бялата си рокля) и разговаряха на свободни теми (обръщаше се към него с подкупващото и, както му се струваше, интимно Кос!). Отказваше кафе, сладкиши и алкохол, не пушеше... Достатъчно й било да гледа.

С поразителна и подкупваща естественост разказа за себе си. Баща й бил крупен бизнесмен, което й давало шанс да е независима от комерсиалното, давало й възможността да издирва и излага само стойностните и талантливи автори. Твърде успешно се справяла и в издирването на заможни и не толкоз заможни спонсори. Засега не печелела от галерията (можела да си го позволи), но името й вече почвало да се налага, да се превръща в символ на непреходното изкуство и скоро само щяло да заработи за нея... Нямала си приятел.

Представата на Константин за новобогаташите някак отказваше да се върже с Ляля. При едно от посещенията си в ателието му наред с насърчителните оценки за хода на подготовката, Ляля призна, че е очарована, колкото от своеобразния му стил, толкова и от уклона му към синята гама. Намираше сините тонове за божествени, израз на висш духовен аристократизъм, изразът “Земя, синя като портокал” бил на Пол Елюар. Ляля притежаваше удивително дар слово – истински изкуствовед, художествен критик и познавач... И между другото изнесе пред Косьо своеобразен трактат за синьото – за обществото “Синия конник” – живописците под ръководството на бохема Аристарх Марк, за картината “Синия кон” на експресиониста Франц Марк, за “Кокотката” на Клод Моне, нарисувана в люляков, почти син тоалет... Според нея синята брада е дяволско-еротичен образ, но “Синята птица” на Метерлинг е символ на щастието; “Синьото кадифе” е напрегнат трилър на киноноватора Дейвид Линч... В американския сленг думата blue има множество неравнозначни значения: непристоен и идеален, порнографски и меланхоличен, еротичен и депресивен, вулгарен и печален, превежда се също и като небеса и рай; носталгията по изгубената родина се е изразила в сините напеви на блусовете на афроамериканците (blues), но и blue-grass – веселата кънтри музика, Blue movie – порнофилмите, blue laws – пуритански закони. Синият цвят е свързан с меланхолията, с тъгата, със страха и мъката, той предвещава нощта с нейните изненади и кошмари - оттук идва blue funk – депресия, отчаяние, To look blue – потиснатост, унилост, Think look blue – лоша работа, blue ruin – катастрофа, провал, blue devils – униние... Според Кандински обаче, колкото по-дълбок е синият цвят, толкова по-силно той зове човека в безкрайността, буди стремеж към чистота и към свръхестественото… А законите на подредбата по фън шуй проповядват, че синьото означава непрекъснат прогрес, но символизира и потопа, отнасящ всичко по пътя си – ако човек прекалява с него в обстановката или дрехите, ще заплаши и провали проектите си... Според Ляля има особена закономерност при “човека в синьо”– от една страна той е сериозен, авторитарен, независим, професионалист, стремящ се към хармония в общуването, но от друга предпочитанието му към синьото е израз на психологическа умора и меланхолия, неувереност в себе си, затова в личен план рядко е щастлив... Константин, разбира се, очевидно бил от изключенията, което както се знае, потвърждава правилото...

Константин се усмихваше. Съзнаваше, че ако съществува подобна закономерност, той наистина е от изключенията – работата му спореше, безпогрешно долавяше вдъхновението си.

Впрочем тя го разбираше от половин дума за всичко, свързано с работата му, а и в разговорите на свободни теми – той винаги с изненада установяваше, че нейният начин на разсъждение по удивителен начин се доближава до неговия. Веднъж след разказа за своите родители, Константин видя съчувственото й кимане: „Може би това обяснява твойта съзерцателност? Добре за творец, зле за бизнесмен…”

По-късно той така и не можа да определи кое точно предизвика у него опита му да я целуне, помнеше, че се случи при последното й посещение в ателието непосредствено преди подреждането на изложбата му.

Докато той рисуваше, тя се спираше поотделно пред всяка негова картина на стената (тогава ателието бе нещо като галерия) и междувременно разсъждаваше гласно, прескачайки от тема на тема: За необходимостта от прословутия закон за меценатството, който ще помогне на изкуството, разсъждаваше за мисията на твореца – как при тоталитарните общества той страдал от липсата на свобода, но думата му тежала – като на Толстой (неговият висш морал), Зола (аферата Драйфус), нобеловите лауреати Солженицин (концлагерите), Орхан Памук (арменският геноцид) – техните думи са имали ефекта на революция! Ала когато мечтаната демокрация почти навсякъде е реалност, творецът бил свободен в изказа си, но викът му е глас в пустиня. (“Като заклеймяването от нобелиста Харолд Пинтър, мир на праха му, на войната в Ирак – кое да предпочетем?!”) Независимо от превратностите на живота, творецът за нея е бил и ще си остане нещо велико, защото - нека Бог й прости – той също е създател: на словесни и визуални образи, на живот и нравствени модели и ненапразно ислямът не разрешавал да се твори, защото само Бог е Творец! Затова трижди по-голяма е отговорността на човека творец и за да създаде нещо стойностно, задължително трябва да мине през страданието, инак не би създал нищо стойностно (“Според Тенеси Уилямс, ако не си страдал, ти не би имал усет и чувствителност към болката, към необяснимото, което ни обгръща! Петър Дънов също е говорил удивителни неща за пречистващото страдание!”). Ала днешният циничен свят, като в края на Римската империя, от Просвещението насам все по-здраво прегръща девиза “Живей в наслада!”…

Константин я слушаше и вече не съзнаваше как движенията на ръцете му между палитрата и платното са станали напълно механични. Не осъзна и как изведнъж се озова пред Ляля, как я прегърна през кръста и я целуна по устата... Тя не го отблъсна, не го и поощри. Когато той се отдели от нея, изгаряйки очите й със своите, тя след известна пауза напълно спокойно попита:

- Като брат ли ме целуна, Кос? Или като предател?

И докато жарта в погледа му преминаваше в почуда, тя поясни:

- Като ти донеса, ще разбереш - усмихна се енигматично, каза довиждане и излезе, оставяйки го изненадан от синьото петно върху роклята й (от пръстите му!), озадачен и потънал в догадки.

Беседата“Синът Божи”, която тя донесе, се стори на Константин схоластична. Другояче не можа да окачестви твърдението, че целувката ангажирала човека с целия му живот, че тя е или братска (сестринска), или предателска!...

Бе тъй разочарован, че чак му се догади. (“Дали Ляля не бе някоя сектантка? Понякога богатите превъртат от презадоволеност! Пробудените души! – каква архаична софистика! Щом не го харесва като мъж, защо ще го подвежда?!) Завъртайки глава, Константин опита да се отърси от нелепия конфуз, захвърли беседата и насочи усилията си върху предстоящото откриване на изложбата...

При следващото идване тя нежно го погали: „Знам, Кос, нуждаеш се от любов! Но си жаден не за човешката, а за Божествената любов! Трябва ти малък подтик и сам ще го осъзнаеш! Уверена съм, защото чувствам духовността ти!”

След неуспеха на изложбата тя се беше опитала да го успокои: „Приемът на картините ти показва доколко обществото ни е затънало в клишета! Толкоз са семпли нашите бизнесмени, горките! Те разбират попарта като скъпи италиански мебели, а комерсиално изкуство за тях са картините на старите майстори! Не намирам работите ти за свръхскандални, Кос – когато Стоян Венев рисува порносцени, това е класика, но твоето било скандал! Венев те е надминал, той изобразява групови оргии, докато ти показваш тела! Е, да – и някои детайлно изписани, двуметрови органи! Комерсиалният ти неуспех не значи стойностен провал. Най-големите колекции и днес са на културтрегерите от близкото соц минало, те все още направляват процесите! Затова днес малко се купува от галериите. Опитвам да променя тая картина, да наложа нови стойности в обществото, стойности като теб. Примерно платното ти “Пепеляшка се жени по сметка” с тези чисто голи девойки, очакващи богатия принц! А серията “HOLLYWOOD, Porno valey”? “Кастинг на порно актриси” – върволица от странни анатомични ракурси, “Отливка от вулвата на Хъни Кокс” – тя лежи гола по гръб с опрени до гърдите колене и куха усмивка докато омазват интимностите й (в едър план); портретът на актрисата Силвия Сейнт (“Магнетичен некролог”) – тръпки побиват от мъртвешката безжизненост! Порно звезда или манекенка от реклама - тъжен идеал! А портретът на мастития фотограф на дибидюси Майкъл Греко? Мизантропична маска, зеници женски гениталии! Зле прикритата ти ирония явно дразни лицемерите! Еко серията? Композицията с плодовете от капачки на фанта и спрайт, наръфани от багера Минотавър! И т. н. Това е живо, адекватно на деня изкуство, което диша – радикално и аналитично, а не агресивно и вулгарно като на старото поколение! То е крясък към проблемите на глобализацията, екологията, демографския срив и загниващата нравственост! Чуй ме, Кос, яркостта на таланта включва и това – да не допусне да бъде смазан!”

Константин не й вярваше, напротив – окуражителните й думи го обиждаха, дори ожесточаваха. Нима тя не си даваше сметка, че тук не е Западна Европа, за да пожъне и той успехи с попарт като Уорхол или Кунст?! Сетне, разбира се, той щеше да признае, че най-малко Ляля имаше вина за онова състояние, на което за дълго стана подвластен след закриването на изложбата.

Като че нищо не го предвещаваше, всичко започна с един инцидент в училище: бе изпъдил от час неадекватен и с признаци на дрогиране ученик, който рушеше урока му. И бе наказан от директорката. Прибра се вкъщи кисел, за да заяви пред Марта:

- Ще се махна, няма да даскалувам повече!

Бе контриран най-невинно:

- Пепа от филолог се преквалифицира на счетоводител и печели добре. Имаш ли нещо предвид?

Той се престори, че не забелязва укора й, а в следващите вечери щеше да почувства неудобството. Как се окачествява състоянието на човек, не знаещ къде да дене ръцете си?... Телевизорът се притичваше на помощ – и двамата се правеха, че филмът е интересен. Поне на него със сигурност не беше, ала ателието му бе станало трижди по-безинтересно. И тогава в съзнанието на Константин неканени се включиха аудиозаписи – архив отпреди времето на изложбата му: откъслечни реплики, на които не беше отдавал значение, но сега като че ли се изпълваха със съдържание. “На Мишо му е потръгнало, не е особено умен, но е пробивен – купил е хале, ще разширява дейността си...” “Симеон, гледаш го нищо и никакъв, но направи пари - през август са почивали с Мима в Анталия...” “Чудно – как успя Борис да стане представител на онез французи? Сашка ми се хвали – купили апартамент на дъщеря си, която още няма 15, щели да купуват и кола – нова, не бричка!...” “Лили ми се обади, почвали основен ремонт, откъде имат толкоз пари?!... У нас, откакто се помня, нищо не е сменяно...”

Гласът на Марта. Константин вече бе наясно с очакванията й - тя така и не пожела да се примири, че той не осребри миналото на баща си. Как да й обясни, че днес няма „активни борци” като при комунизма?...

Опитът му за дъмпинг не даде очаквания резултат – кандидатите за Художествената гимназия и Художествената академия предпочитаха да вземат частни уроци от преподаватели, които лично ще оценяват конкурсните им работи, а чрез разлепените по стълбовете и пред входа на едно специализирано училище в ателието дойде един пубер, който му говореше на ти, пушеше трева и хич не го бе еня за амбициите на майка си... И пак се заредиха телевизионните филми с Марта, за да чуе една някак между другото подхвърлена констатация: “На теб не може да се разчита!”

Той имаше пълното съзнание, че кой знае какви пари от ангажимента му на вечерен контрольор в градския транспорт няма да потекат, но започна само и само да избегне тягостните часове пред телевизора. Извършваше проверките формално, попадаше на пияни и агресивни бабаити...

Възможността да разнася пици по домовете с домашното фиатче му се стори по-добра и той я прие. В малкото свободни от кормуване вечери умората го налягаше и той задремваше на фотьойла - пак пред телевизора! И една вечер Марта все тъй невинно ръсна втората капка, която този път препълни чашата: “Плуеш!” На което Константин отговори: ”Мутра ли да стана?”, след което престана да се качва горе, в свободните часове оставаше на чашка в ателието с компанията на Стефчо, съседа от вход Б и неговия еднообразен репертоар – как една нощ, преди да се разведе, жена му нарочно го заключила на балкона, докато пушел, как счупил стъклото и я гонил по сутиен и прашки по улицата да я бие, за да арестуват накрая и него по гащи...

По-късно към тях се присъедини и Митко, а след появяването на Павел, направиха каре... Компанията на тези хора успяваше да тушира донякъде появилото се особено напрежение в тила. Един зимен ден в съзнанието му ненадейно изкристализира образа на мравуняка - сякаш някакъв зъл дух, разбърквайки с пръчка обществото-мравуняк, се забавляваше на яловото усърдие на хаотично щъкащите насекоми... Оттогава Константин щеше с горчива самоирония да окачествява сатурновата дупка, в чийто капан бе попаднал, на мравешки синдром.

Понякога се удивляваше на нечий смях – откъде и в какво намираха удовлетворение и смисъл? Тръгваше към училището с неудоволствие, което се подсилваше от съзнанието, че уж временното занимание бе станало постоянно. И някак неусетно и трайно бе обладан от усещането за безсмислие...

Един ден Марта му телефонира и го помоли вечерта да не слиза в ателието – искала да поговорят. Предвкусваше киселото й лице, на което щеше да припомни, че дава всичко, че стотинка не харчи за себе си, включително за водката, а що се отнася до карето за бридж белот, би сравнил ефекта му с този на морфина за онкоболния - смекчаване напрежението в тила... Марта обаче бе изненадващо мила и в приповдигнато настроение, не пусна телевизора, беше сервирала вкусна вечеря на празнично подредена маса, сетне го прегърна и каза, че напоследък й липсвал, ревнувала го от новите му приятели... „Избягваш ме, все си без настроение...” - уловила го през кръста и с глава на гърдите му, мъркаше като котка. Сетне го бе насочила към леглото, а той сякаш тъкмо това бе чакал – да види изненадата й от липсващата ерекция, от безрезултатните й старания...

Така й се пада, получи, каквото търсеше! Като не може да разчита на него – да не разчита!

Едни от малкото мигове, донесли му удовлетворение...

Появилият се ечемик на левия му клепач първоначално стана повод за шеги, Митко полюбопитства на коя ученичка е смигнал, а Стефчо препоръча бабешки лек: млада майка да му цръцне кърма в окото “от всяка цицка по капка!” ”И сучене по минута на бозка!” – добави Павел. Когато подутината в основата на миглата не спадна, Константин се обърна към лекар, който го укори за закъснението – можел е да предотврати възпалението на Мейбомиевите жлези в дълбочина, да пресече вероятността от хроничен конюнктивит и блефарит...

Сякаш свикна с болката от упоритата подутина, ала конюнктивитът почти го ослепи, излезе в дълъг и тягостен отпуск по болест – нито можеше да чете, нито да гледа (слава богу, не рисуваше), щеше да запомни безпаметните часове на лежане със затворени очи и как очакваното изцеление възстанови зрението му, но не и доброто разположение на духа…

Мравешкият синдром се оказа неподозирано жилав и вероятно именно той бе в основата на автопроизшествието, при което ламарините на фиатчето дадоха фира... Ала всяко зло за добро - Константин неочаквано получи шанс на артпазара при „Св. София”…

Най-сетне бе доволен – пъстрата върволица от минувачи и зяпачи го разсейваше, а късно залязващото лятно слънце удължаваше работния му ден. Е, не бе изненада, че се търсеше кичът (с изключение на няколко икони, не продаде нищо свое), но поне нямаше да е вкъщи. Колкото до партията бриджбелот с водка, тя бе станала традиционна...

Марта изглеждаше объркана, няколкото нови стъпки за сближаване и интимност отново завършиха с фиаско и тя не можеше да се ориентира, не знаеше дали има основание за загриженост и необходимост да му препоръча специализиран лекарски преглед, или да заеме позата на обидената. Самият Константин бе учуден, защото ако първият път съзнателно бе забранил ерекцията си, то сетне я търсеше, ала вече безрезултатно... Неуспешните опити му се отразяваха убийствено, на следващия ден се чувстваше физически и психически смазан. И окончателно се отдръпна от подобен тип самонаказание...

Мравешкият синдром.

В следващите месеци напрежението в тила му стана нетърпимо. Така започна с транквилизаторите. Болката му изчезваше, но те го упояваха и на моменти сам долавяше неадекватността си в общуването – с колегите, с учениците... За капак следобедните часове при “Св. София” му докараха оня зимен грип, който дълго щеше да помни. Сякаш нямаше откопчване от клещите му – лекарствата и чаят не действаха. Всъщност се водеше излекуван, отново ходеше в училище (наложи се да напусне артпазара), но чувстваше, че не е по-добре от преди: беше обзет от трайна слабост, бе изморен без да е свършил каквото и да било, налегнат бе от постоянна сънливост, но дойдеше ли нощта, сънят изчезваше... Не можеше да се съсредоточи, дразнеше го всичко – учениците, колегите му, телевизорът, музиката, дори светлината... Лекарят диагностицира състоянието му като астеничен синдром - тези разстройства се прокрадвали постепенно и дълго време оставали незабелязани, пациентът нямал обяснение за случващото се (механизмът не бил разкрит напълно и от науката), но пръст навярно имала прекалената емоционалност или умственото пренапрежение, което можело да доведе до апатия и адинамия, които без лечение могли да превърнат пациента в изнемощял старец... Лечението не било кратко и му бе препоръчано да си вземе отпуск по болест и по възможност да смени обстановката (зимно море или планина, на село!), съчетано с леки физически упражнения…

Астеничен синдром? Мравешки синдром? Все усещане за безсмислие, безперспективност, безнадеждност, ненужност – думи, започващи с “без” и “не”...

Някои го наричаха депресия.

Опита да избяга от себе си като отиде на лагер с ученици, за да му се случи ужасното събитие. Ала постфактум Константин осъзнаваше, че просто нямаше избор и днес отново би реагирал така. Мигар можеше да остане на шосето край блатото, гледайки безучастно как москвичът бавно потъва?! Без да мисли мигновено скочи – трябваше да измъкне човека, водата вече стигаше раменете му! И сигурно нямаше да е трудно, ако коланът не бе заял, Константин стигна до дясната врата, гмурна се и отвори очи в мътната вода, за да се справи със заялия механизъм! В крайна сметка се оказа, че мястото не е дълбоко, но достатъчно, за да погълне колата, а мъжът зад волана бе изгубил съзнание…

Удовлетворението не трая дълго – вечерта стъпалото го засърбя от едва забележима драскотина, а на следния ден взе да отича. За да започне одисеята, която едва не го отнесе в гроба:

* Намазването с ихтиол не дава резултат;

* Оттокът и болката не позволяват ставане от леглото;

* Явяват се болки в гърдите, температура 39 градуса;

* Линейка го пренася в районната болница, от крака тече гной;

* Рана от прорязан гнойник - цялата подбедрица е отточна и болезнена при пипане, четири пъти по-ускорено дишане;

* Минава време, докато установят, че е нужно не хирургическото, а медикаментозно лечение, защото има силно изразена дихателна недостатъчност, в белите дробове се откриват пневмонични огнища, съмнение за гноен излив в плевралното пространство;

* Нелечението в първите дни позволява бързо разпространение на инфекцията, сетне безрезултатно лечение с пеницилин без посявка от раната, храчките и кръвта;

* Извикан за случая, от София пристига д-р Монев, за да установи тежък стафилококов сепсис - разнесена по кръвен път инфекция със силно засегнати бели дробове;

* Лекарят се колебае дали да пренесат пациента в София, защото е “нетранспортобилен” – има реален риск от силните кашлични пристъпи плеврата да се скъса, да нахлуе въздух под налягане, дробът да бъде притиснат и да последва смърт от кислороден глад;

* Следва плеврална пункция, изтегляне на гнойта, д-р Монев рискува и извиканият хеликоптер ги отнася в спасителния “Пирогов”;

* Пациентът е изтръгнат от смъртта, ала следва възпаление на тазобедрената става с разрушаване на част от шийката на бедрената кост – отражение от ужасния стафилокок, което означава най-вероятна лека или по-тежка степен инвалидност. Болният крак е гипсиран и обездвижен за седмици наред...

* След тримесечно лечение и рехабилитационни процедури Константин е изписан с препоръки да избягва натоварвания на болния крак и продължаващо медикаментозно лечение на тазобедрената става – да се благодари, че се е отървал само с накуцване, което е толкоз слабо, че изглежда като особеност на походката...

* Прибирайки се вкъщи, Константин мислено възкликва: Дано, господи, най-сетне изляза от този ад и заживея нормално като другите!

* Два месеца по-късно Юлиана прави опит да се пресели във вечността...

 

Р. S. По-късно, на една от първите психодраматични сесии ИОНА разказа на МАГДАЛИНА за Ляля пред цялата група, изигра го с учудваща лекота и естественост, без никакъв признак на злорадство или отмъщение - както се споделя пред лекар. МАГДАЛИНА от своя страна реагира не по-малко изненадващо – осведоми се за Ляля сякаш от позицията на стар негов приятел, дори предложи той и ПОМОЩЕН АЗ да изиграят сцената с целувката. Изиграха я, дори включиха част от разговорите си на тема „съвременна ценностна система”, която приключи с музикални акорди – от трелите, възпроизведени от ИОНА на вибрафоните, сякаш идеше блян с меланхолични нотки... И тогава неочаквано ХЕНЗЕЛ грабна кречеталото, заразмахва го енергично като това изглежда не й достигна, та заблъска и тъпан - чрез произведения груб и несиметричен шум заглуши неговия инструмент и той спря. За разлика от майка си тя не можеше да приеме спокойно споделения факт – захвърли кречеталото и напусна Кораба, затръшвайки врата… Едва на следващата сесия, когато по настояване на МАГДАЛИНА бе задълбана сцената с Ляля, когато МАГДАЛИНА по мое настояване изигра Ляля, а вместо ИОНАПОМОЩЕН АЗ, ХЕНЗЕЛ прие хладнокръвно случилото се…

Според мен Константин се движеше с едни гърди пред останалите от своя „социален и културов атом” и сякаш рамките на театротерапията и психодрамата отесняха първо на него, още повече, че той включи в играта и четката си – с учудваща бързина по време на сесиите изпод ръката му сякаш серийно излизаха портрети на МАГДАЛИНА, на ХЕНЗЕЛ и, разбира се, на Ляля, не липсваха и композиции с ДИКЕНС и МАГДАЛИНА (веднъж хвърли на пода и графична рисунка на мъжко и женско тяло – голи, плътски проникнали едно в друго, тела без индивидуални черти, но с гротесково изразен сексуален екстаз и детайлни, почти порнографски анатомични ракурси….)

Може би поводът ИОНА да ме попита откъде може да си набави нови беседи бе даденият му навремето от Ляля текст. След повторния му прочит заяви, че бил изумен и от написаното и от слепотата си преди. Същата беседа по негова молба и всеобщо одобрение бе музикално възпроизведена от него чрез звуците от стомничка вода, подобно на „Детската симфония” на Хайдн и ПОМОЩЕН АЗ. Трима от посетителите също се поинтересуваха от тази литература, което е потвърждение, че при груповия метод участниците са терапевти едни на други.

Може би психодрамата за ИОНА вече бе изчерпана и не можеше да отговори на всички вълнуващи го теми, не знам. Така или иначе оттогава той започна да чете, а не след дълго преустанови участията си на Кораба и се отдаде на словото и танца на панкосмическия ритъм.

 

  

СМЯХ ДО СЪЛЗИ, (не)терапевтичен диалог

 

„Наскоро си мислех, Ема, че ако днешните тийнейджъри или жителите на старите демокрации можеха да ни видят от някъде, биха се смели до сълзи.”

„До сълзи?”

„Преходът към демокрация не е само разочарование, има и усмивки, не мислиш ли?”

„Винаги и във всичко има, стига да имаш сетива за тях.”

„Тогава аз нямах, признавам, май се бях взел на сериозно – първо като политик, после художник, бизнесмен…”

„Продължи, моля те.”

„Сетих се за няколко неща. Как не можехме да повярваме на очите си пред раждащите се една след друга частни радия и кабелни телевизии, щракахме дистанционното като деца! Бяхме доволни, че на милиционерите вече им викат полицаи – беше по-купешко някак. А появата на рекламните билбордове? Гордеехме се, че заприличваме на европейци! Телевизионните реклами – чудо невиждано! Блещехме се като аборигени, знаехме ги наизуст! Появата на музикалните клипове – също. А какъв зор видяхме в тези години докато успеем да пречупим устата си и вместо генетично втълпеното „другарю” почнем да се зовем господа!? Куп комични ситуации…”

„45 години не са малко, политизацията бе неизбежна.”

„Не ми напомняй. Колко смешни сме били – от всеки отворен прозорец ехтяха парламентарни дебати! И как се вживявахме в словесните рицарски двубои на депутатите, сякаш бе на живот и смърт кой кого ще „затапи”! Кой да ни каже, че е било и е водевил?!”

„Имахме надежди.”

„Като се сетя за появата на мобилните телефони, които сега дават на всяко проходило дете… Но тогава… за мен бяха нещо недостижимо! Беше ми станало фикс идея, но не можех да си го позволя и страдах като децата, когато не им купят харесаната играчка!...”

„Бяха скъпи.”

„За такива като мен. Продължавахме маниакално да слушаме и гледаме новини, включително и все още ВВС, „Свободна Европа”, „Дойче веле” и „Гласът на Америка”! Още търсехме истината - подсъзнателно, непрестанно и напрегнато очаквахме нещо да се случи, нещо хубаво! И в едно никой не можеше да ни разубеди - в съществуването на чудесата, наречени приватизация, чужди инвестиции, догонване стандарта на Германия до пет години!...”

„Е, някои наистина го догониха. В личен план. И ти май опита?”

„Първоначално ми потръгна.”

 .....

 

Следва продължение...

 

 Пламен Трайков

 

Categories: Българска литература, Българска проза, ПЛАМЕН ТРАЙКОВ, КОРАБЪТ НА СТРАСТИТЕ, Уличница
^ top

Comments... (0)



Click here to add video (YouTube, Google, Yahoo or Vbox)
^ top

Categories...

Уличница III (Пламен Трайков)
                                 VIII.             Сякаш опивайки се от коктейлите, те се опиваха и от реториката си и просто забравяха да въвлекат и Марга, благодарение на което отново изкристализи...see full post
Уличница II (Пламен Трайков)
                                           IV.             Понякога се улавям да нося едно коварничко въпросче, чийто отговор упорито отбягвам. Дори интуицията ми в случая е безсилна. Не съм сигурна...see full post
Уличница I (Пламен Трайков)
                                        Е П И Л О Г                Марга никога нямаше да забрави Норвегия.           Дори в България всичко да беше по старому - без икономическа криза и без поли...see full post
Корабът на страстите II (Пламен Трайков)
Х. Относно ПОЛЗАТА ОТ ЛОШИТЕ - Ало! Ти ли си?- Не! Аз съм!- О, извинете! Поогледах, поразпитах тоя-оня, позаврях си гагата из разни непрани гащи, понюхах. Снесоха ми. Като на бивша кука.Гадничко нещо ...see full post
Анотации на романите на Пламен Трайков
  Уличница    Втората книга на Пламен Трайков е романът “Уличница” (изд. “Хейзъл”). Действието се развива в последните години преди 1989 г., но чрез ретроспекции обхваща целия период на социализма. Ро...
see full post
^ top

People in this space (141)

People getting posts by email (0)
The Wizard
offline
pencho22
offline
Someone
offline
g_kulekov
offline
Ramona
offline
Buck
offline
Ljubitel
offline
^ top

Search

^ top

Recent visitors...

offline

0 minutes ago

pencho22
offline

on Feb 21, 2011


^ top